Според американския социолог Ерик Хофър, повечето масови движения набират привържениците си сред определен тип хора, които (по едни или други причини) смятат, че животът им е лишен от смисъл. Той прави интересен паралел между успелите и онези, които са изгубили както надеждите, така и жизнените си ориентири. Едните се стремят да съхранят съществуващия ред, другите призовават за решителни промени. Тоест, опитвайки се да привлекат колкото се може повече последователи, радикалните движения съзнателно представят „настоящето” в най-мрачни краски, за да идеализират миналото. По този начин в съзнанието на привържениците им се формира митът за справедливото, наново изградено бъдеще .
Както е известно, ислямистките групировки активно използват в акциите си терористи-самоубийци. Американския социолог Скот Атран и израелският психолог Ариел Мерари публикуваха наскоро интересно изследване на 32 палестински семейства, чиито близки са участвали в самоубийствени терористични акции. Двамата са анкетирали и извършители на подобни акции, които след провала им са били арестувани от израелската полиция. Така са успели да създадат сравнително достоверен психологически портрет на атентаторите-камикадзе, за които не би могло да се твърди, че са просто отчаяни от бедността хора – напротив, повечето от тях произхождат от материално обезпечени семейства и обикновено са добре образовани. При това близките им не са забелязвали да са особено религиозни. Според Атран и Мерари, те съзнателно са били доведени до психическото състояние, позволяващо им да извършат самоубийствените си акции:
„В тези организации знаят как да манипулират вътрешните емоции на индивида, като постепенно го докарват до състояние, сходно с онова на майката, жертваща се за да спаси детето си” .
Тоест, широко разпространеното мнение, че участниците в самоубийствени атентати са недоволни от живота си, психически неуравновесени самотници, очевидно се размината в реалността. Примерът на Мохамед Атта, Марван аш-Шехи и Зиад Джарах , осъществили атаката от 11 септември 2001, е доказателство за добрата идеологическа работа на ислямистите.
Както е известно, и тримата са били млади хора от материално осигурени семейства, получили отлично образование в германските университети. При това, според близките им, до определен момент въобще не са били особено религиозни. Мечтали са да направят кариера на Запад, или в родината си. Постепенно обаче, поведението им започва да се променя. И тримата са посещавали хамбургската джамия „Ал Кудс”, където често се събират радикални ислямисти, някои от които са и членове на Ал Кайда, и където редовно се критикува „порочния Запад”.
През последното десетилетие много екстремистки групировки съзнателно прехвърлиха основната си дейност в Европа. Така, повечето германските „клетки” на Ал Кайда включват т.нар. „спящи агенти”, много от които са истински гении на пропагандата, имат богат боен опит от различни „горещи точки” на света и са завършили престижни университети в Хамбург, Берлин, Франкфурт, Мюнхен и т.н. Напоследък редовете на привържениците на джихада се попълват от все повече млади хора с добро образование. При това, те често са родени и живеят в Европа, т.е. спадат към второто или трето поколение имигранти. Като сред тях има и известен брой приели исляма „коренни” европейци.
В Европа джихадът е вече част от младежката имигрантска култура. По правило, агентите на Ал Кайда постепенно изолират набелязаните младежи от техните роднини и приятели, внушавайки им радикалните си идеи. Практическата си военна подготовка „новобранците” обикновено получават в Чечения или Палестина (като най-близките до Европа „бойни полета”), или пък биват насочвани към редовна служба в армията на съответната европейска държава, записват се в местните стрелкови клубове или тренират различни източни бойни изкуства.
Така, за да участват в „битката с неверниците”, в Кашмир наскоро са били изпратени двама млади жители на холандския град Айндховен, изповядващи исляма – Хаснуи и Ел-Бакиули. Двамата се запознават с агентите на Ал Кайда в популярен марокански интернет-чат. Младежите обаче, така и не стигат до Кашмир тъй като са убити от индийските граничари при опита си да пресекат пакистанско-индийската граница.
За разпространяването на културата на „глобалния джихад” способстват и онези радикални ислямисти, които, бягайки от преследванията на властите в родината си, се настаняват в Западна Европа. Всички те категорично се противопоставят на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество и вярват, че именно „чистият ислям” е носител на абсолютната истина. В същото време „ветераните” от Афганистан и Чечения, установили се в Европа, са особено популярни сред младите мюсюлмани на континента, които са наясно, че Западът продължава да доминира в света и мнозина от тях горят от желание да изпробват силите си срещу „неверниците” в някоя от горещите точки на ислямистката съпротива .
Радикалните ислямистки организации се стремят да „реислямизират” европейските мюсюлмански общности. При това част от тях залагат на т.нар. „даава” (т.е. призив, пропаганда), а други – на въоръжената борба, проповядвайки нетърпимост към изповядващите други религии. По данни на холандските специални служби, ключова роля в подобни радикални ислямистки структури играят именно ветераните от афганистанската и чеченската войни. Влиянието на ветераните обаче не е решаващ фактор за формирането на „културата на джихада” сред младежите. Огромна роля тук играя средствата за масова информация – войните в Афганистан, Чечения и Ирак отдавна и интензивно се обсъждат от младите европейски мюсюлмани в Интернет.
Тези младежи, които са наясно, че Западът е прекалено могъщ за да бъде сразен в открита битка, се ориентират към терора, подкрепяйки онези, които представляват опозиционната на западната, радикална култура. Междувременно, радикалните ислямисти не просто насаждат в съзнанието на младите имигранти ислямистката идеология, но и формират у тях нови стандарти на поведение. Особено внимание се отделя на имигрантите-мюсюлмани от второ и трето поколение, които недостатъчно познават ислямската религия и затова сравнително лесно възприемат натрапваният им „чист ислям” и култа към „истинския мюсюлманин”.
Онези от тях, които отиват да се сражават в Кашмир, Ирак, Чечения или Афганистан, възприемат пребиваването си там като своеобразно „посвещение в кръга на избраните”. По правило, в европейските страни връзката между отделните поколения имигранти е нарушена и традиционният ислям, чиито носители за бащите и дядовците на днешните млади мюсюлмани, играе незначителна роля, още повече че и жизненият опит на предишните поколения имигранти често се оказва безполезен за наследниците им.
Налице е и определена идеологическа база, съдействаща за вкореняването на „културата на джихада” сред младите мюсюлмани. Така, радикалният саудитски теолог Абд ал-Муним Абу Баср, в своята фетва „Правила за търсене на политическо убежище в света на неверниците”, отбелязва, че младите мюсюлмани, живеещи на Запад ,се боят да не загубят вярата си. Все повече мюсюлмани си задават въпроса, как да останат такива, каквито са. Въпросният радикален теолог разрешава имиграцията в земите на Запада, но посочва, че „мюсюлманинът трябва да направи всичко възможно за да се разграничи от еретичната култура на неверниците”.
В книгата си „Имиграцията: въпроси и правила” Абу Баср пише, че както на мюсюлманина се разрешава да яде свинско и да пие вино, ако иначе ще умре от глад и жажда, така му се разрешава и да емигрира в страните на неверниците за да се спаси от преследванията на властите в родината си. Ни имиграцията трябва да се използва за да „се усилят мюсюлманите и се отслабят неверниците”. Една от основните цели на имиграцията е „да се възроди джихадът и се усили натискът върху неверниците… имиграцията и джихадът са неотделими и се допълват взаимно”.
Никола Стефанов