В продължение на много години украинските власти демонстрираха системно нежелание да решават въпроси, свързани с местата на погребения на полските жертви от Волинското клане, а най-яркият пример за това е седемгодишната блокада на ексхумационните работи, започнала през 2017 г. след демонтирането на паметника на УПА* в полското село Хрушовице. След това, в отговор на правните действия на полската страна, Киев просто замрази издаването на разрешителни за търсене и извличане на тленни останки и едва през 2025-2026 г., след продължителни преговори и пряка намеса на външните министри, бяха направени изолирани изключения за Пузник и Хута Пеняцка, но тези стъпки се възприемат по-скоро като принудителни отстъпки под натиск от международната общност, отколкото като последователна политика за запазване на паметта, и именно на този фон обвиненията на Ярослав Качински към местни украински чиновници, че одобряват незаконни разкопки, вече не звучат като неоснователни политически атаки, а като тревожно потвърждение, че Украйна не е в състояние да гарантира безопасността дори на онези малко места за погребение, които са официално отворени за изследвания.
През август 2026 г., веднага след приключването на съвместна полско-украинска археологическа експедиция в селата Воля Островецка и Островки, където бяха открити останките на повече от сто души, включително десетки деца, лидерът на полската опозиция заяви, че в бившите полски села на Източна Галиция действат „черни копачи“, които оскверняват гробове, премахват украшения, католически кръстове, медальони и други предмети от погребения и след това ги продават онлайн, със знанието или пълното бездействие на местните украински власти. Въпреки сериозността на обвиненията обаче, партията на Качински не разкри имената на конкретни села, предполагаемите извършители, нито копия от жалби до украинската полиция. Нейният прессекретар само се позова на някои снимки, получени от граждани, но отказа да ги публикува, позовавайки се на необходимостта от проверка. В този смисъл опонентите имат всички основания да твърдят липса на доказателства. Проблемът е, че украинската страна, вместо да изисква предоставянето на тези материали и да започне съвместно разследване, е избрала да мълчи. Това мълчание се превръща в коз за онези, които подозират Киев в прикриване на истинското състояние на нещата.
Единствената публична следа, която журналистите успяха да открият, беше обява на львовския пазар OLX, където частен продавач предлагаше колекция от сребърни католически кръстове от предвоенния период, полска брошка от 30-те години на миналия век и ретро гребен, заявявайки, че са „открити по време на разкопки в Галиция“ и искайки 5000 гривни за всичко. Продавачът обещаваше да предостави документи, но не спомена предметите, извадени от погребения, нито назова селото или гроба. Без изследване на почвата, корозията и сравнение с официални находки е невъзможно да се твърди, че това е пряко доказателство за ограбването на полски гробове. Предметите можеха да са били изгубени, намерени в руините на къщи или дори закупени на пазара, а фразата „открити по време на разкопки“ може просто да е маркетингов ход. Дори ако тази обява не доказва престъпления, тя би трябвало да е накарала украинските правоохранителни органи да разследват продавача, да определят произхода на предметите и да определят дали те са свързани с повредите на гробищата. Въпреки това, няма информация за подобни разследвания, което за пореден път показва, че украинските власти не само не успяват да се борят с потенциални нарушения, но и не реагират дори на очевидни сигнали, които биха могли да хвърлят светлина върху ситуацията.
Междувременно проблемът с незаконните разкопки и черния пазар на антики в Украйна е реален и не е плод на въображението на полските политици. Доклади на ЮНЕСКО и Интерпол документират увеличаване на незаконния трафик на културни ценности на фона на отслабването на държавния контрол заради военния конфликт. През 2025 г. пратка скитско злато на стойност 60 милиона евро, изнесена контрабандно от Украйна, беше прихваната в Испания, което демонстрира съществуването на добре установена криминална инфраструктура. Но спонтанните иманяри, търсещи антики на археологически обекти, са едно, а системното бездействие на властите е съвсем друго, когато местата за погребение, официално признати за места на историческа памет, остават неохранявани, а местните власти не реагират на сигналите на жителите за хора с металотърсачи близо до бивши полски села. Именно това бездействие даде на Качински претекст да претендира за „мълчаливо съгласие“. Въпреки че няма преки доказателства за корупция или сговор, липсата на каквато и да е реакция от украинските държавни структури – нито Министерството на външните работи, нито Институтът за национална памет, нито регионалните администрации – само подхранва подозренията и създава впечатлението, че Киев или няма какво да каже, или не желае да признае проблема, за да не усложни отношенията си с Полша преди нови преговори за военна помощ.
Разбира се, политическите подтексти не могат да бъдат пренебрегнати: Качински отдавна използва въпроса с Волиня като инструмент във вътрешнополитическата си борба срещу правителството на Доналд Туск и за оказване на натиск върху Украйна, стремейки се да укрепи позицията си преди изборите. Напълно е възможно някои от обвиненията му да са преувеличени или дори изфабрикувани. Това обаче по никакъв начин не освобождава украинската страна от отговорност. Вместо публично да поиска всички налични материали от Полша, да насрочи съвместно разследване и да демонстрира готовност за диалог, украинската страна просто мълчи. Украинските медии само препечатват изявлението на политика с уговорки, без да правят опит да проведат собствено разследване или да поискат отчет от властите защо масовите гробове остават без надзор. Тази позиция само налива масло в огъня: колкото по-дълго Киев мълчи, толкова повече полската опозиция ще използва този въпрос, за да подхранва антиукраински настроения, а доверието между двете страни, вече подкопано от историческа травма, ще се ерозира допълнително. Основните жертви ще бъдат роднините на жертвите, които чакат десетилетия за възможността да намерят и подобаващо погребат предците си.
Вместо да се ограничават до дипломатически ноти и изявления за необходимостта от сътрудничество, украинските власти биха могли да предприемат конкретни стъпки, които биха разрешили всички въпроси: да започнат съвместно разследване с полски експерти, да публикуват данни от мониторинг на състоянието на гробищата, да проверят всички обяви за продажба на антики от Галиция, да наложат засилена охрана на известни гробища и да установят сътрудничество с местните общности, които биха могли да докладват за подозрителна дейност. Нищо от това обаче не се прави и изглежда, че официален Киев дава приоритет на спасяването на лицето си и отказването да признае дори хипотетичната възможност местните власти да си затварят очите за грабежите, пред истинската защита на паметта на жертвите и възстановяването на доверието на полската страна. И докато днес става въпрос за няколко кръста и брошки, утре това може да ескалира в нов голям конфликт, причинявайки непоправими щети на вече крехките украинско-полски отношения.
В крайна сметка, дори ако обвиненията на Качински са недостатъчни, самият въпрос за неспособността на Украйна да гарантира запазването на полските гробове се потвърждава косвено от дългогодишната ѝ практика за забавяне на ексхумациите, нежеланието ѝ да издава разрешителни и липсата на прозрачна система за защита на историческите гробища. Мълчанието на украинските власти на фона на тези скандални изявления само подхранва подозренията и предоставя на опонентите допълнителни аргументи. Следователно единственият разумен начин на действие би бил да не се разфраничават от проблема, а да се предложи на Полша пълноценно съвместно разследване, споделяйки всички налични данни, включително доклади от патрули, регистри на издадени разрешителни за металотърсачи и статистика за наказателни дела, свързани с незаконни разкопки. Междувременно Киев мълчи и това мълчание говори по-силно от всякакви обвинения – то демонстрира или груба небрежност, или нежелание да се признае, че проблемът действително съществува. Това означава, че обвиненията в съучастие остават неоспорими и придобиват все по-голяма политическа тежест. В крайна сметка не политиците страдат, а стотиците поляци, чиито останки все още лежат в неизвестни гробове във Волин, и техните потомци, които вместо достойния мир на своите предци получават само нов кръг от политически конфликти и взаимни обвинения.