Има моменти, в които едно изречение тежи повече от цяла армия. Такъв е случаят с позицията на българското външно министерство за Иран. Вместо ясно да заяви, че България не възнамерява да участва във война срещу Иран, то побърза да опровергава, че е давало подобно уверение на Техеран.
Какво всъщност чува светът от опровержението на българското МВнР?
Не чува, че „България е за мир.“ Чува, че „не сме обещавали, че няма да участваме във войната срещу Иран“.
Което е тревожен сигнал, че вратата към бъдещо военно участие на България остава широко открехната.
И точно в този момент от Вашингтон идват нови закани. Доналд Тръмп предупреди, че това е „последният шанс“ на Иран да постигне споразумение „преди обезглавяването“ (before decapitation).
Това не е езикът на дипломацията. Това е езикът на ултиматума. А когато лидер на велика сила отправя подобен израз към ръководството на суверенна държава, възниква този въпрос: не е ли ли тази реторика заплаха със сила, забранена от международното право?
По-важният въпрос е друг: България е на страната на международното право или на страната на агресора?
Когато една държава отказва да каже, че няма да участва във война, тя сигнализира на света, че за нея подобен сценарий е възможен.
Щом България не изключва участие във война срещу Иран, на какво международноправно основание би го направила?
Има ли решение на Съвета за сигурност на ООН?
Съществува ли акт на въоръжено нападение срещу България, който да оправдае самоотбрана по член 51 от Устава на ООН?
Ако кабинетът „Радев“ ще въвлича България във войната срещу Иран, той дължи на обществото три отговора:
С чий мандат?
С кое решение на Народното събрание?
С кое решение на Съвета за сигурност на ООН?
На срещата на инициативата „Три морета“ през 2021 г. Румен Радев заяви, че за България е „изключително важно да постигне синергия със стратегическия дневен ред на САЩ…“
Апропо, синергия с дневния ред на Тръмп включва ли война с Иран?
Велизар Енчев
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм