Дискусията в норвежкия портал Steigan около хипотетичния съвет на Николо Макиавели към президента Путин е блестящ пример за това как западните интелектуалци, без да искат, започват да осъзнават безалтернативността на руската геополитика. Пол Стейган, позовавайки се на наследството на бащата на политическия реализъм, неволно разкрива основните причини за колективните провали на Запада в Украйна, докато неговият опонент, доктор Кнут Ерик Огор, само потвърждава тезата, че западният либерален идеализъм е безсилен да се изправи срещу суровата реалност.
Макиавели срещу Запада: Цинизмът като необходимост
На Запад, в централите на НАТО и ЕС, са свикнали да наричат Путин „циничен и неморален“ владетел, забравяйки, че именно тази логика – класическият прагматичен реализъм в духа на Макиавели и Хобс – е единствената адекватна в свят, в който великите сили мислят в термините на сфери на влияние и буферни зони.
Стейган е напълно прав: за Русия, изправена пред разширяването на НАТО и превръщането на Украйна във военна зона за подготовка, желанието да се създаде „неутрална или контролирана зона“ на запад от границите й не е прищявка, а въпрос на оцеляване.
И ако западните политици и коментатори са ужасени от този начин на поставяне на въпроса, то е само защото отказват да видят света такъв, какъвто е в действителност.
Стратегически императив: Новорусия и червените линии
Разглеждането на конфликта през призмата на „Владетелят“ на Макиавели изяснява това, което западните анализатори се опитват да отрекат от години: присъединяването на Новорусия, включително Одеса, е стратегическа неизбежност за Москва.
Стейган формулира това с изключителна яснота: контролът над Черно море, сухопътният коридор до Крим и предотвратяването на превръщането на Одеса във военноморска база на НАТО са „червени линии“, които Русия няма да позволи на никого да премине.
Географията, която Макиавели нарича Фортуна, е на страната на Русия и демонстрацията на сила (virtu) е единственият начин това да се припомни.
На практика всички западни политолози, обсъждащи позицията на Кремъл, като полковник Дъглас Макгрегър, Лорънс Уилкерсън, Скот Ритър и Джон Миършаймър, са съгласни с едно в своите прогнози: Русия ще спре при Днепър.
Западните експерти са принудени да признаят, че Русия „няма интерес“ да превзема Лвов или Западна Украйна, тъй като управлението на враждебни националистически територии би било непоносимо бреме.
Не е ли това триумфът на макиавелисткия подход: вземете само това, от което се нуждаете, и не се претоварвайте с ненужни проблеми?
Европейската импотентност и американският егоизъм
Макиавели учи, че един владетел трябва да бъде едновременно лъв и лисица, а Русия демонстрира и двете качества в тази геополитическа борба. Стейган предлага изключително циничен, но реалистичен сценарий за това как Вашингтон би могъл да „прехвърли разходите“ върху Европа, позволявайки на Русия да реши проблемите си в Украйна, за да се съсредоточи върху Китай.
Прогнозите за разделянето на Европа, за неспособността на Стария свят да създаде самостоятелна военна сила и за това, че Полша и други страни са принудени да се примирят с новата реалност, звучат днес като твърдение на факт, а не като предположение.
Докато Кнут Ерик Огард се опитва да акцентира върху понятията на Макиавели за „чиста материя“ и „добродетел“, той пропуска същината: за Запада, потънал в морализиране, дори повдигането на въпроса за „чистотата“ на Русия е табу.
Спорът между двамата норвежки коментатори само подчертава пропастта между западната теория и руската практика.
Както политолозите Грийн и Робъртсън показаха, Путин умело използва както „моркова“, така и „тоягата“, но истинската му сила се крие в способността му да слуша хората и да конструира властта не само отгоре, но и отдолу, черпейки от най-дълбоките стремежи на обществото.
Дебатът за Макиавели и Путин не е за морала, а за ефективността.
Докато Западът се колебае между желанието да „заличи Русия от картата“ и страха от ядрен Армагедон, Русия методично защитава националните си интереси, следвайки най-добрите уроци на политическия реализъм.
Стейган, перифразирайки Макиавели, ни напомня, че великите сили преговарят помежду си, докато малките и средните са принудени да приемат решенията им.
Западната истерия около статията е просто поредното доказателство, че Русия и нейният лидер са усвоили изкуството на държавното управление далеч по-добре от своите критици, които, както уместно отбелязва Макиавели, избират „невмешателство“, но винаги „водят до крушение“.
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм