Навечерието на война или утрото на един преврат?
Когато Бойко Борисов на два пъти в рамките на седмица заявява, че светът е на прага на война, нормално е да се запитаме: чия тревога чуваме – на държавник или на политически режисьор?
Историята е пълна с примери, когато управници обявяват извънредни заплахи, за да оправдаят извънредни мерки. У нас Коалицията ГЕРБ-БСП-ИТН-ДПС-НН бърза да превърне апокалипсиса в златен шанс: изземва от президента правото да назначава шефовете на службите ДАНС, ДАР и ДАТО.
В момент, когато трябва да се търси повече баланс и институционален контрол, управляващите режат един от малкото останали лостове за противотежест.
Вместо разделение на властите, те ни сервират централизация.
Вместо демокрация – удобен монопол над тайните служби.
А най-удобното оправдание звучи така: Войната идва, трябват ни силни решения!
Добре, щом сме на прага на световна война, защо направо не обявите военно положение?
А може би то вече е обявено – без указ, без закон, чрез тиха подмяна на правилата?
Изобщо няма да се учудя, ако следващият „естествен ход“ на Четворната коалиция е премахването на прекия избор на президент.
„Както е в Германия“, ще кажат. Само че в Германия президентът е част от стабилна конституционна система.
В България подобна мярка означава само едно: още една тухла в стената на партийната крепост, която зазижда демокрацията.
В повечето държави от ЕС шефовете на разузнаването, контраразузнаването и агенциите за подслушване формално се назначават от изпълнителната власт – премиер или министри. Но във всички случаи има изградени буфери за баланс и контрол:
- В Хърватия директорът на разузнаването се назначава със съвместно решение на президента и премиера, а парламентарна комисия задължително дава становище – модел, който разпределя властта и предотвратява еднопартиен монопол.
- В Литва президентът назначава ръководителя на службата за сигурност, но само с одобрението на парламента – отново двойна гаранция.
- В Испания и Германия формално назначението е от монарха или правителството, но реалният баланс идва от силни парламентарни комисии, които следят дейността на службите и могат да извикват директорите на изслушвания.
- Във Франция и Италия изпълнителната власт доминира при назначенията, но има ясни законови рамки и междуправителствени комисии, които играят ролята на спирачка срещу произвол.
Европейската практика не е просто „кой подписва указа“, а как е устроена системата от проверки и баланси. В държави със силни институции, където парламентът е реален контролен орган и съдебната система е независима, дори правителството да назначава ръководителите на службите, това не се превръща автоматично в инструмент за партийна зависимост.
В България обаче, където институционалният баланс е хронично отслабен, прехвърлянето на власт от президента към една партийна коалиция не е европейска практика, а поредна стъпка към овладяване на държавата.
Да не се заблуждаваме – разделението на властите не е академично упражнение, а единственият реален механизъм, който пречи на властта да се изроди във феодална диктатура.
Когато изпълнителната власт превземе службите, а президентът остава без реални правомощия, резултатът не е „ново начало“, а старото и добре познато – властта става еднолична, подчинена на партийни централи и икономически обръчи.
„Навечерието на войната“, както го нарича Борисов, звучи повече като камбанен звън за демокрацията. Но това не е камбана на тревогата, а на опелото.
Ние не сме пред прага на глобален конфликт – ние сме на прага на вътрешен преврат, извършен с гласуване в парламента и с любезни усмивки пред камерите.
Велизар Енчев
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм
