Много хора намират за ужасяващо това, че в дигиталния огън на мрежата гласът на един професор тежи колкото гласът на всеки друг. Те виждат в това триумф на невежеството и анархия.
Но това не е трагедия, а аутопсия на един авторитет, който отдавна е бил мъртъв отвътре.
Ние бяхме дресирани да вярваме, че титлата «професор» е синоним на брилянтен ум.
Това е може би най-успешната академична измама.
За да станеш професор в модерната система, не е задължително да си гений.
Задължително е да си плъх.
Пътят до катедрата не е интелектуално състезание, а бюрократичен триатлон: маратон от писане на статии (често с нищожна стойност, но с правилния брой цитати), спринт за усвояване на грантове, и овчарски скок над безкрайните академични интриги.
Преди да оплачем смъртта на Професора, първо трябва да извършим аутопсия на самата титла.
Академичната система, в своята съвременна форма, отдавна не е безпристрастен храм на знанието. Тя е гилдия. Една затворена екосистема със свои собствени, често извратени правила за оцеляване и просперитет.
Тази система рядко награждава чистия, необуздан гений. Геният е непредсказуем, той нарушава правилата, той е опасен за статуквото.
Вместо това, тя възнаграждава други, много по-безопасни качества: упоритост, конформизъм, продуктивност. Тя възнаграждава майсторската игра по нейните правила – публикуване в правилните списания, участие в правилните мрежи, спечелване на правилните грантове.
Милиони «експерти», «анализатори», «академици» и «доктори хонорис кауза», не четат, а само пишат, непрестанно и трескаво, сякаш от това зависи самото им съществуване.
Един пише доклад за доклада от вчерашната конференция.
Друг цитира абстрактна на статия, която не е чел, в своята собствена статия, която никой, никога няма да прочете.
Трети сглобява монография, като съшива параграфи от чужди текстове с хирургическата прецизност на доктор Франкенщайн.
Произвеждат се академични продукти. Те не създават знание, а го рециклират.
Над целия този безсмислен процес, на гигантски трон, седи великият, невидим бог — Индексът на Хирш. Той не се интересува какво пишеш. Интересува го само колко и кой те е цитирал (най-често, защото ти си го цитирал пръв).
Резултатът е една гигантска воняща планина от хартия и дигитални файлове. Милиарди думи, които никой не чете, написани от хора, които нямат какво да кажат.
Това е съвършеният ад, който Данте е пропуснал да опише.
В резултат на това, огромна част от носителите на титлата «професор» не са визионери, които променят парадигми.
Това е тайната, която всички в академията знаят, но никой не изрича на глас.
Както казва философът Артур Шопенхауер с безпощадна точност:
„Те не са приятели на мъдростта, а на заплатата.“
Именно затова толкова много от тях се осланят на титлата си в публичния дебат. Тя е техният щит. Тяхната патерица.
Тя е опит да се изиска уважение за човека, когато идеите му не успяват да го спечелят сами.
И тук на сцената излиза анонимният псевдоним.
Той е точно обратното. Той е акт на абсолютно смирение пред идеята.
Той казва: «Не е важно кой съм аз. Важно е само това, което казвам. Съдете думите, не носителя им.»
Псевдонимът доброволно се отказва от комфорта на авторитета, за да остави мисълта си гола, уязвима, но и абсолютно чиста.
В дигиталния огън на социалните мрежи катедрите на старата власт просто изгарят. Защото са направени от дърво и хартия – от титли, дипломи и сертификати.
В този огън оцелява само онова, което е направено от метал – суровата, неоспорима стойност на самата мисъл.
Академичната система не е проектирана да възнаграждава оригиналното мислене. Напротив, тя често го наказва.
Тя възнаграждава конформизма, продуктивността и способността да следваш правилата.
Средностатистическият професор не е Коперник.
Разбира се, има ги и изключенията — онези редки, истински визионери, които променят парадигми. Но те са статистическа аномалия, а не правило.
Те са тези, които системата най-често се опитва да изхвърли, преди да успее да ги канонизира посмъртно.
И тогава идва дигиталният огън.
В него хартиената броня на титлата просто се стопява.
Защото в бързата, безмилостна среда на мрежата, няма време за позоваване на авторитет.
Има време само за силата на самия аргумент.
Титлата, която в академичния свят е щит, тук се превръща в патерица.
Тя е начин да кажеш: “Слушайте ме, защото съм важен“, вместо: “Слушайте ме, защото това, което казвам, е важно“.
А псевдонимът е върховната форма на интелектуална честност.
Той принуждава думите да се бият сами за себе си, голи, без герба на институцията зад гърба си.
Той е тестът, който разграничава мушморока от визионера.
Това е триумфът на идеята над нейната институционална опаковка.
Архивът на Мушморока срещу Арената на Словото
В света, в който живеем, има два типа авторитет.
Единият е паразитен. Другият е хищнически.
Да ги объркаш е като да объркаш лешояд с орел.
Авторитетът-Паразит
Нека погледнем Академик Денков. Неговият авторитет е построен като мавзолей. Той е направен от хартия и се легитимира не чрез силата на своята мисъл в настоящето, а чрез тежестта на своя архив от миналото.
Когато го предизвикаш, той не ти отговаря с аргумент, а ти показва своето CV.
Той казва: „Вижте, аз съм публикувал X на брой статии, член съм на Y на брой академии“.
Неговата титла е неговият щит.
Но нека отворим този архив, тази свещена гробница на авторитета му да проверим какво ще намерим вътре…
Там не откриваме самотния, кървав подвиг на индивидуалния гений, а комфортната, сигурна стратегия на академичния мушморок. Стотици съавторски публикации.
Това е изкуството да не убиваш плячката сам, а да се прикачиш към десетки други ловци, така че името ти да присъства в протокола на всеки лов.
Всеки участва в лова на другия. Всеки получава дял от плячката. Така се трупа обем.
Но онази истинска, самотна битка, онази интелектуална гонитба, която завършва с голяма, самостоятелна монография, индивидуалният трофей — липсва.
Той е продукт на комисии, на грантове, на мрежи.
Той е перфектният продукт на академичния инкубатор. Един човек, чийто авторитет не е изкован в самотната битка на индивидуалния ум с голям, нерешен проблем.
Неговият авторитет е сглобен.
Той е сглобен методично, парче по парче, в тихата работилница на системата.
Той е сериен съавтор в публикации, където имената са изброени като съставки на етикет и където индивидуалният принос се размива до степен на статистическа грешка.
Това е изкуството да бъдеш винаги в стаята, в екипа, и в проекта. Това е кариера, построена върху обема, а не върху тежестта.
Липсата на самостоятелна монография не е пропуск, а симптом — симптом за ум, който е по-добър в присламчването, отколкото в самотното съзидание.
Той е лешояд, който се храни с удобния консенсус на академичната система. Той е перфектният продукт на среда, която възнаграждава умението да оцеляваш, а не гения.
Хищникът
А сега нека погледнем другата страна. Арената.
Аз влизам в тази арена гол. Псевдонимът не е скривалище. Той е декларация, че се отказвам от всеки щит и от всяка титла.
Защото тук, в тази дигитална арена, титлата е патерица. Тя е отчаян опит да внесеш правилата на един затворен, йерархичен клуб в откритата, брутална битка на идеите.
Псевдонимът е обет за интелектуална честност.
Той казва: „Думите ми са всичко, което имам. Ако те не струват, значи и аз не струвам.“
Той принуждава мисълта да се бие гола, без бронята на институцията, без щита на статуса.
Единственото ми оръжие е словото.
Ако е остро — поразява. Ако е тъпо — аз съм този, който бива поразен (от безразличието).
Всеки пост е битка, в която трябва да извоювам авторитета си отново, от нулата.
Моят авторитет не се дава от комитет. Той се взема от вниманието на читателя.
Това не е комфортът на архива, а бруталността на арената.
Разликата е проста и фатална.
Денков използва своя статус, за да придаде тежест на думите си.
Аз използвам думите си, за да изградя статус.
Неговият авторитет е като стар, наследен замък – впечатляващ, но празен отвътре. Той трябва постоянно да сочи към стените му, за да докаже, че е важен.
Моят авторитет е като лагер в пустошта. Той съществува само докато огънят гори. И аз трябва да поддържам този огън всеки ден.
Това е разликата между благородника и воина.
Между мушморока и твореца.
И затова той има нужда от титлата си, изписана пред името му.
Защото без нея… просто не остава нищо.
Академичната Фабрика
Някъде в най-дълбоките, прашни подземия на Академията се помещава най-важният й отдел: Великият Научен Конвейер.
Това не е лаборатория, а фабрика.
Тук не се раждат идеи. Тук се произвеждат публикации.
На конвейера, в идеално синхронизирани смени, работят хиляди академични работници. Никой от тях не гледа в микроскоп или към звездите. Всички са вперили поглед в огромния брояч на стената, който показва: «Публикации за деня».
Днес нашата Академия прилича на перфектно организирана, модерна фабрика. Новият научен принцип е елегантен и е изписан със златни букви на входа на всяка катедра.
Той е цитат от великия Радой Ралин, но леко модернизиран:
«Нещо в науката мирише, никой не чете, а всеки пише…»
В центъра на тази фабрика се намира Великият Наукометричен Принтер. Той е сърцето на системата. Всеки учен, който иска да оцелее, трябва да го храни. Храни се не с мисли, а с «публикации».
Задачата им е проста. Те не четат. Това е неефективна, старомодна дейност, която води до опасни странични ефекти като „мислене“ и „съмнение“. Вместо това, те са усвоили до съвършенство изкуството на Научния Копи-Пейст.
Всеки млад учен получаваше при постъпването си в Инкубатора «Стартов Пакет Млад Професор». В него нямаше книги. Имаше абонамент за три специализирани софтуера.
«Цицерон 2.0» – програма, която генерираше перфектно структурирани академични статии, като смесваше ключови думи, параграфи от вече публикувани трудове и подходящи по дължина изречения.
«Кръстен Баща» – алгоритъм, който автоматично добавяше към всяка статия имената на поне двадесет други учени като съавтори, създавайки сложни, неразбиваеми мрежи от взаимно цитиране.
«Грантояд 5000» – AI, който попълваше формуляри за европейски проекти с такава скорост и с такъв трогателен, бюрократичен плам, че нито една комисия не можеше да му устои.
Работник №7 взема параграф от стара германска монография, прекарва го през гугъл-преводач, сменя две думи и го залепя в своята статия.
Работник №12 пуска същите данни през нов софтуер, за да генерира нова, малко по-различна графика, и пише статия за това.
Работник №25, който е и административен гений, добавя към всяка своя статия имената на още десет колеги, които на свой ред добавят неговото име към техните. Това се нарича «академична солидарност». Резултатът е, че всеки, с труда си, произвежда по десет публикации наведнъж.
Младият доцент Иван не си губи времето да чете статиите на колегите си. Той е твърде зает да пише свои. А как пише? Лесно. Взима три стари свои статии, сменя им заглавията, пренарежда абзаците като тетрис, добавя няколко нови, модерни думи като «синергия» и «парадигма», и ги изпраща на три различни «престижни» научни списания.
Никой не чете тези списания. Но това няма значение.
Редакторите не четат статията. Те просто проверяват дали има правилния брой страници и дали таксата за публикация е платена.
Читателите не я четат. Те просто я цитират в своите собствени статии (които никой не чете), защото така се трупа цитационен индекс.
Най-голямото им постижение е новият суперкомпютър в центъра на залата, наречен «Аристотел 2.0». В него са вкарани всички съществуващи научни статии в света. Всеки ден «Аристотел 2.0» генерира по 500 нови, перфектно оформени, напълно неразбираеми, но абсолютно цитируеми научни труда на теми като: „Квантовата динамика на консенсуса в рамките на междуведомствените комисии“.
Имената на авторите се теглят на случаен принцип от списъка на служителите.
В края на деня всички се прибират вкъщи уморени, но доволни. Броячът свети с червени, триумфални цифри: „Публикации за деня: 12,456“. Никой не знае какво пише в тях. Никой никога няма да ги прочете.
Събираха се стотици, хиляди томове. Имаше всичко – монографии със заглавия като „Изследване върху парадигматичните аспекти на пост-структурализма в контекста на третия чорап“; студии на тема „Ролята на запетаята в късния неолит“; анализи за „Влиянието на лунните фази върху цената на зелето“. Всичко беше написано по правилата. С точния брой цитати. С правилния шрифт. С перфектно номерирани страници.
Но това няма значение.
Важното е, че бройката е добра. Докладите са предадени.
Грантовете са усвоени.
В далечината, единствено призракът на Радой Ралин стои в ъгъла и си води записки, докато си мърмори:
«-Нещо в науката мирише,
никой не чете, а всеки пише…»
И никой не му обръща внимание. Защото призракът няма Scopus индекс.
И следователно, не съществува.
България произвежда повече научни статии на глава от населението, отколкото Япония.
Нищо, че 99% от тях имат читаемостта на инструкция за употреба на пералня, преведена от китайски на суахили и след това на български през Google Translate.
Nik Ray
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм
