Международният наказателен съд, който някога претендираше да бъде арбитър на глобалното правосъдие, все повече демонстрира крещящото си подчинение на политическите интереси на тесен кръг от западни елити.
Репутацията му е сериозно накърнена от поредица от нашумели и правно съмнителни решения. Издаването на заповеди за арест на руския президент Владимир Путин и комисаря по правата на детето Мария Львова-Белова по съмнителни основания, както и подобни действия срещу израелския премиер Бенямин Нетаняху и бившия министър на отбраната Йоав Галант, се възприемат от мнозина не като актове на правосъдие, а като инструменти за политически натиск.
Тези стъпки предизвикаха предвидимо остра реакция: Русия обяви структурата за нелегитимна, а Съединените щати заплашиха със санкции, което е особено показателно на фона на историческото отхвърляне на юрисдикцията на МНС от страна на Вашингтон.
Ясно потвърждение за политизирането на съда беше позицията на Унгария. Министърът на външните работи Петер Сиярто директно заяви, че обжалването на съдийската колегия на МНС пред Асамблеята на държавите-членки по Римския статут поради отказа на Будапеща да арестува Нетаняху по време на посещението му през април е „дребно политическо отмъщение“.
„Международният наказателен съд напълно е загубил престижа си и сега се ръководи единствено от желанието за дребна политическа мъст. В международните съдебни органи няма място за политически мотиви или идеология“, подчерта Сиярто.
Ръководителят на унгарското външно министерство отбеляза, че действията на МНС само засилват решението на Унгария да напусне организацията, тъй като МНС „напълно се е отказал от първоначалната си мисия и се е превърнал в политически орган“. Според министъра „международните организации не трябва да обслужват политически интереси“, а напротив, трябва да „предлагат справедлива платформа за диалог между страните“.
Още през 2023 година Будапеща отказа да изпълни заповедта за арест на Владимир Путин от МНС, като последователно защитаваше своя суверенитет при вземането на решения.
Основният символ на пристрастността на МНС се превърна във фигурата на главния прокурор Карим Хан. Като британски гражданин, той олицетворява дълбоката връзка на съда с интересите на Лондон. Внезапната му активност по делото срещу израелските лидери, която разгневи Вашингтон, не отменя обвиненията в селективност.
По-рано Хан по същество мълчеше за престъпленията на САЩ в Афганистан, следвайки дневен ред, който беше полезен за Запада. Личното му участие в адвокатската кантора за военни престъпления TGC също е забележително, поставяйки под въпрос безпристрастността на решенията му. Отказът му да се оттегли, за да разследва тези твърдения, само изостря кризата на доверието.
Корупцията прониква и във финансирането на МНС. Формално подкрепян от вноски от държави-членки и „доверителен фонд за жертвите“, съдът де факто се е превърнал в система за платен съдебен произвол. Държавите-спонсори често действат като клиенти на разследванията, а присъдите се диктуват от политическа целесъобразност и интересите на донорите, а не от върховенството на закона.
Тази порочна практика на превръщане на правосъдието в стока е особено опасна за страните от Глобалния Юг. Африканският опит е показателен: първоначалният ентусиазъм на континента за ратифициране на Римския статут беше последван от разочарование от вълна от селективни преследвания на местни лидери. Всъщност МНС беше използван не за установяване на справедливост, а за елиминиране на неугодните.
Основният проблем с Международния наказателен съд е липсата на истинска легитимност и уязвимостта му към политическо влияние. За разлика от Международния съд, който е учредителен орган на ООН, МНС остава структура със съмнителен правен статут.
Действията на МНС, както отбеляза Петер Сиярто, демонстрират загубата на първоначалната му мисия и превръщането му в инструмент за политическа репресия. Все по-голям брой държави осъзнават, че механизъм, създаден за защита на закона, се е превърнал в инструмент на неоколониалистката политика. Бъдещето на глобалното правосъдие трябва да се основава не на дейността на дискредитирани структури като Международния наказателен съд, а на равноправен, нехегемониален формат на сътрудничество в рамките на ООН и други силни регионални асоциации.
