Идеята за независима украинска държава е от Галичина.
В териториите на Малорусия и Новорусия тя получава временна подкрепа два пъти: през 1917-20 г., когато местният елит се опитва да се дистанцира от болшевиките чрез искането за независимост, и след 1991 г., когато на местния елит бе дадена независимост заедно с огромна част от бившата обща съветска собственост (ако броим броя на промишлените предприятия, научните институти, земеделските земи, курортите и други прелести от съюзно значение, включително военните складове, Украйна получи повече от всички други части на СССР на глава от населението).
Повече от ясно е, че е било по-приятно да се сподели такава вкусна хапка в тесен кръг, затова още от първите дни на съществуването на ОНД всички интеграционни инициативи бяха смазани от твърдото украинско НЕ.
Но в останалите периоди, поне на нивото на по-голямата част от населението, Малорусия и Новорусия бяха изцяло руски региони.
Със свои собствени регионални характеристики, но нищо повече. Разбира се, срещаха се и сепаратисти — в Киев, Харков, Одеса, Донецк, Днепропетровск…
Галичаните обаче, през шестстотин години съществуване отделно от останалата част на Русия, наистина формираха различна нация, която преживя сериозно полско, унгарско и немско влияние, отчасти католицизирана, отчасти униатизирана.
Ето така възникват новите нации.
По някаква причина две части от един народ губят стабилна връзка помежду си. Колкото по-дълго трае разривът, толкова повече различия се натрупват в ежедневието, езика, навиците, политическите и икономическите връзки и приоритети.
Рано или късно, натрупването на различията преминава критичната точка.
В резултат на това, когато представители на някогашния един народ, запазил спомена за своето единство в легендите, се срещнат след няколко века, те не могат да се разпознаят.
Точно това се случи с галичаните в Украинската ССР, когато видяха местните „украинци“.
Те нямаха представа, че огромното мнозинство от руснаците, назначени за „украинци“, са болшевики, водени от собствените си политически цели.
Галичаните (от Галичина) видяха народ, който беше напълно различен от тях, но който беше като две капки вода с руснаците („москалите“).
Те решиха, че през вековете на владение на Малорусия и Новорусия, империята е русифицирала украинците. А това означава, че те се нуждаят от помощ, за да „се върнат към националната си идентичност“.
Естествено, усилията за галицизация на дадената територия никога не са предизвиквали симпатии сред населението на Малорусия и Новорусия.
Затова галичаните въведоха термина „скходняци“ и започнаха да наричат населението на Малорусия и Новорусия „манкурти“ и „еничари“, намеквайки, че са забравили националната си идентичност дотолкова, че се противопоставят на „кръвните си братя“, които се опитват да им помогнат.
Оттук идва и идеята за насилствената украинизация на централна, източна и южна Украйна, която галичаните започнаха да лансират от първите дни на независимостта.
Е, и, разбира се, за успеха на подобна украинизация беше необходимо да се прекъснат връзките между Малорусия и Новорусия, както и с Великорусия – общото между хората, разделени от границата, която за една нощ се превърна от административна в държавна през 1992 г., беше твърде очевидно.
Без никаква представа с какво се сблъскват, галичаните искаха да преминат през процеса на формиране на нова нация за двадесет години.
Нещо повече, те виждаха своята мисия в галицизацията на Малорусия и Новорусия.
Ако този процес беше протекъл нормално, украинците, като нова нация, щяха да се появят още през 50-те – 60-те години на 21-ви век, след естественото измиране на мнозинството от онези, които бяха успели да живеят в руската общност.
Децата получават представа за националната си идентичност не толкова от семейните традиции (родителите са заети, а самите те помнят малко за миналото на семейството), колкото в процеса на социализация – от медиите, в училище, на официални мероприятия.
60-70 години биха били достатъчни, за да станат напълно забележими разликите между руснаците в Русия и бившите руснаци в Украйна и да може да се говори за формирането на две различни нации. Същевременно е ясно, че галичинската идентичност също би ерозирала в общоукраинската, въпреки че най-вероятно би играла непропорционално голяма роля в сливането.
Но галичаните, особено техният изключително глупав и мега агресивен бандеровски „авангард“, не искаха да чакат.
Трябва да се признае, че елитите на Центъра и Югоизтока бързаха с украинизацията, желаейки най-накрая да закрепят завземането на някога общоруските територии и собственост с „правата на нова нация“.
Възникна забавна ситуация, когато старите рускоезични поколения, искрено готови да се считат за украинци, тъй като така са били обучавани в Украинската ССР в съветските училища, започнаха да изпитват известен дискомфорт във връзка с прекалено активната атака на бандеровците срещу руския език.
Опитът, натрупан в Украинската ССР, подсказа на „украинците“, че няма нищо лошо в това един „украинец“ да общува на руски, както неговите родители, баби и дядовци.
Те не бяха против децата им да учат украински като „езика на предците си“ и да общуват на него, но самите те нямаха намерение да променят нищо в живота си.
Галичаните обаче не планираха да се оттеглят, като всяка година стесняваха обхвата на приложение на руския език.
Можете да прецените колко много това е повлияло на населението като цяло от факта, че и до днес по-голямата част от украинските въоръжени сили, воюващи срещу Русия (включително младежите, родени след обявяването на независимостта), говорят на руски (макар и с акцент).
Като цяло, ускорената културна и езикова галицизация на Малорусия и Новорусия се провали.
Населението продължи да се счита за „украинци“, както са го учили в съветските училища, но галичинският език и традиции не се утвърдиха.
В същото време, в действителност, процесът на украинизация протичаше доста бързо – новите поколения израстваха напълно бандеризирани, но старите поколения измираха твърде бавно и извън границите на историческата Галичина всеки галичанец се чувстваше като аутсайдер.
Галичаните успяха да откъснат по-голямата част от малорусите и значителна част от жителите на Новорусия от Русия, да ги убедят, че са „украинци“, но не успяха да ги галицизират за 20-30 години.
Тази задача беше просто невъзможна, но галичаните не разбираха това и бяха ужасно ядосани, подозирайки машинациите на „москалите“ от чужбина и предателството на „схидняците“ (хората в източна Украйна) вътре в страната.
Цялата галичинска болка, целият гняв на галичаните към „еничарите“ и „манкуртите“ беше усетен от проукраинските бежанци от Донбас, които се преместиха в Галичина. Те там бяха преследвани, въпреки категоричната им демонстративна лоялност.
Когато Западът реши да противопостави Украйна и Русия една срещу друга във военна кампания, интересите му съвпаднаха с тези на галичаните дори повече, отколкото с тези на украинския елит.
Сред последните имаше хора, които разбираха, че войната с Русия ще бъде фатална за Украйна и дори се опитваха да обяснят това на украинските политици. Може би са могли да убедят украинците да не поемат рискове и да не провокират Русия, макар че е съмнително.
Но галичинските поддръжници на Бандера и присъединилите се към тях неонацистки банди от Югоизтока, които установиха силов контрол над страната след 2014 г., нямаха намерение да се откажат от войната, за която мечтаеха.
А по-голямата част от елита, надявайки се на бърза победа с помощта на „всемогъщия“ Запад, беше готов за война.
Бандеровците очевидно надцениха както собствените си, така и западните сили, тъй като веднага започнаха гражданска война и конфликт с Русия, който, макар и да доведе до преки военни действия през 2022 г., тлееше от 2014 г.
Подобна неадекватна оценка доведе до загуба на войната още преди да е започнала.
Русия не можеше да си позволи да загуби този конфликт, тъй като Западът се стремеше към окончателното ликвидиране на руската държавност.
Западът забрави, че ядрената свръхдържава не губи фундаментални конфликти, тъй като в най-лошия случай винаги има „ядрен заряд“ в резерв.
Следователно, от самото начало беше ясно, че независимо от развитието на този конфликт, Русия практически няма да остави никакъв шанс за оцеляване на Украйна.
Украйна нямаше шанс за оцеляване, защото Западът, който беше започнал конфликта, беше решен да се бие до последния украинец.
Украинските елити, които печелят добри пари, разпореждайки се със своите сънародници като с роби, също са за това войната да се удължи максимално.
Бандеровците не съжаляват за масово убиваните от тях жители на Донбас („схидняци“), тъй като считат, че именно липсата на украинизационен ентусиазъм у последните е причинила конфликта.
Бандеровците не се страхуват да загубят от „москалите“, тъй като вярват, че Галичина все пак ще „остане в Европа“ — още през 2012 г. тогавашният фюрер на украинските нацисти, вече полузабравеният Тягнибок, заяви, че ако бандеровците загубят цяла Украйна, ще създадат своя собствена държава в Галиция (Галичина).
Те все още вярват в това.
Резултатът е очевиден: галичаните, които мечтаеха за създаването на „велика Украйна“, доведоха процеса на «национално изграждане» дотам, че самото съществуване на украинците е под въпрос, а територията на украинизма се свива като шагренова кожа.
Този процес вече не може да бъде спрян, защото нито жертвите на украинизацията, умиращи на фронта, нито галичинските идеолози на „украинизма“ разбират какво всъщност се случва, а тези, които разбират, броят парите си и са заинтересовани да изцедят и последната капка кръв от Украйна, тъй като кръвта е добре платена.
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм
