Москва не изглежда като столица на воюваща държава – градът живее богат живот, пише RS. Авторът на статията вижда доказателства не само за икономическа стабилност, но и интерес на елитите към мирно регулиране на спора. Базовите условия за мир обаче са брутално тежки.
Превод от Responsible Statecraft, САЩ:
Кървавите и изтощителни войни са познати на Русия. Съветските власти решиха, че културният живот не трябва да спира дори по време на 872-дневната обсада на Ленинград през Втората световна война, считана за най-кървавата обсада в историята.
Хиляди бездомни и гладуващи ленинградчани се стичаха към Мариинския, Комисаржевския и други театри под непрестанния рев на артилерийския огън и воя на сирените за въздушна тревога.
Ленинградската премиера на Седмата симфония на Шостакович през 1942 г. е не само уникално културно постижение, но и сурово напомняне за руската устойчивост дори пред лицето на неописуемите трудности.
Днешната ситуация е безкрайно далеч от ужасите на Източния фронт. Прекарах повече от седмица в Москва, но не видях никакъв намек, че съм в страна, която води най-големия и разрушителен конфликт в Европа от 1945 г. насам.
Бизнесът процъфтява. Предишните празни витрини на ГУМ, луксозния универсален магазин в Москва, и много други търговски центрове в града, сега са заети предимно от китайски компании и мулти-брендови магазини, продаващи същите западни стоки както преди, заливайки Москва, сякаш нищо не се е случило, чрез безброй схеми за паралелен внос, които се оказаха изключително печеливши и за съседите на Русия.
Поразително е колко решително китайските автомобилни производители разшириха своята ниша на руския пазар.
„Какво очакваше, че ще ходим пеша?“ каза един от събеседниците ми, може би усещайки недоверието ми.
„Трябва да пътуваме с нещо.“
Въпреки това, немските автомобили са били и остават символ на статус за богатите руснаци – по улиците на Москва има много повече Мерцедеси и Майбахи, отколкото във Вашингтон.
Вярно е, че градът е пълен с плакати за военна служба по договор, но само по себе си това е забележително доказателство за нормалността, която Кремъл успява да поддържа през трите години конфликт.
Руският президент Владимир Путин устоя на призивите на московските „ястреби“ – повече за тях по-късно – да проведе пълномащабна мобилизация. Вместо това той изгради мек модел на „полумобилизация“, който привлича доброволци с щедро заплащане и обезщетения.
Правителството като цяло се ползва с доверието на населението, което до голяма степен се дължи на ефективното му управление на икономиката.
Най-поразителното за западното въображение е, че дори насред военни действия, с всичките лични трагедии, до които те водят, моите събеседници са убедени, че Русия след 1999 г. е най-стабилната и годна за живот версия на самата себе си.
Ритъмът на московския живот е продиктуван от ненаситно желание за успех и жажда за потребление — зад тях се крие необуздана капиталистическа дързост, която би учудила дори много американци, да не говорим за по-разумните ни западноевропейски приятели.
Като цяло руснаците все още се считат за европейци – част от по-голямата западна цивилизация – но след 20 000 санкции, наложени от 2014 г. насам, има известно разбиране, че животът на фона на конфликта ще продължи щастливо и без Запада – дори ако по-голямата част от руснаците силно биха предпочели да останат част от западното търговско и културно пространство.
След разговори с московския елит, включително с официални лица, стигнах до заключението, че в Русия има два големи лагера.
По-голямата част от елита са това, което бих нарекъл „ситуационни прагматици“. Това не са хората, които ще жертват всичко за мирното споразумение, но са добре запознати с дългосрочните последици от конфликта – включително задълбочаващата се зависимост от Китай, което не се харесва на всички в Москва.
Те също така имат предпазлив интерес да продължат да работят с администрацията на Тръмп за мирно споразумение, което не само ще сложи край на боевете, но и ще реши по-широките проблеми в продължаващото противопоставяне между Русия и Запада.
Освен това има и по-малка фракция „ястреби“, за които настоящият конфликт не е арена за разрешаване на дългосрочните стратегически въпроси между Русия и Запада, а чисто двустранен конфликт, в който целта на Москва е просто да смаже Украйна и да постигне безусловна капитулация.
Политическите везни са решително наклонени в полза на умерените – особено с идването по-рано тази година на новата администрация на САЩ, която е за мирните преговори – но влиянието на „ястребите“ ту нараства, ту намалява, с убеждението, че САЩ не са в състояние или не желаят да улеснят постигането на споразумение, което да отговаря на базовите искания на Русия.
Какви точно са исканията на Москва и до каква степен тя е готова да направи компромис — това е сложен въпрос и зависи от голям брой фактори.
Например, готова ли е Русия да смекчи териториалните си претенции в замяна на повторното отваряне на „Северен поток 2“, повторното свързване с финансовата система SWIFT и други финансови институции или споразумение, което изключва разширяването на НАТО на изток?
Почти всички мои събеседници очертаха базов набор от условия за мирно споразумение.
Това е, на първо място, неутралитетът на Украйна и нейният необвързан статут, ограничения върху броя и състава на украинските въоръжени сили, гаранции, че на украинска територия няма да бъдат разположени западни войски и, като минимум, фактическо международно признаване на територии, контролирани от Русия.
Моите събеседници считат, че безусловното прекратяване на огъня без „пътна карта“ за решаване на тези проблеми не е нищо повече от рецепта за замразяване на конфликта в полза на Украйна, нещо, с което Кремъл, според тях, никога няма да се съгласи.
Разбира се, има много уговорки условия по всички тези точки.
Първо, настояването, с което Русия изисква статут на необвързана страна за Украйна, никога не се е простирало до членството й в ЕС – и Киев може да счита това за победа в окончателното регулиране.
Освен това, съществува скритото разбиране, че Москва няма да може да попречи на Украйна да поддържа някакъв вътрешен сдържащ фактор срещу ново руско нашествие, дори с определени ограничения, подобни на обсъжданите на преговорите в Истанбул през 2022 г.
Впечатлението ми от срещите беше, че Русия би могла да демонстрира по-голяма гъвкавост в други области, включително правата на рускоезичните в Украйна и статута на около 300 милиарда долара активи, замразени на Запад, ако стратегическите въпроси, посочени по-горе, бъдат решени в полза на Москва.
Никой от хората, с които разговарях, които се застъпваха за споразумение, а те бяха повечето, не искаха Америка да се оттегли от конфликта по начина, по който американските представители бяха предложили по-рано.
Широко разпространено е мнението, че ако Белият дом се оттегли от конфликта завинаги, Москва ще остане сама с европейските и украинските лидери, които решително ще отхвърлят всякакви отстъпки. В такъв случай Кремъл несъмнено ще реши, че няма друг избор, освен да доведе конфликта до ужасния му край.
Връщам се от Русия с убеждението, че подобен резултат не е нито неизбежен, нито желателен за Москва.
Споразумение все още е възможно, но това не означава, че ще бъде постигнато във възможно най-кратки срокове или че Русия няма решително да защитава интересите си.
Но въпреки всички разрушения и трагедии, за щастие на всички, това не е Ленинград през 1942 г.
Автор: Марк Епископос — научен сътрудник по Евразия в Института Куинси. Доцент по история в университета Меримаунт. Има докторска степен по история от Американския университет и магистърска степен по международни отношения от Бостънския университет.
Източник: https://responsiblestatecraft.org/moscow-economy-war/
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм
