Превод от Haqqin, Азербайджан:
Започнала Втората световна война и Европа рухнала.
Но дори в началото на май 1945 г., след като Хитлер се самоубива и червеното знаме е издигнато над Райхстага, чешките работници във фабриките в Прага продължават да произвеждат оръжия за Вермахта.
Именно Прага беше освободена от нацизма по-късно от всеки друг град в Европа.
Разбира се, с цената на кръвта на съветските войници.
Е, кой би искал да си спомня такава срамна история? Чехите? Датчаните? Французите?..
Ще призова за очевидец един от лидерите на френската съпротива, Еманюел д’Астие, и неговите мемоари „Седем пъти по седем дни“.
След като ги прочетете, започвате да разбирате защо Франция реши да замени голата истина с легализирането на колаборационизма, защо се наложи да размени местата на истината и лъжата и да внуши на новите поколения, че по време на Втората световна война се борили две зли сили, но героична Франция успяла да победи и двете.
През юни 1940 г. Париж се предава без бой.
А френската армия, след пробива на линията Мажино, се затича към дома си като деца, попаднали в гръмотевична буря.
В щаба на армията цари тишина, като в манастир, където хората се молят за милост.
Министрите си стягат багажа, генералите търсят най-близките мостове за отстъпление.
Патриотизъм?
Той можел да се види от пероните на гарите до изоставените бали и велосипеди, а фашистка Германия влиза в столицата на световната цивилизация не като нашественик, а като гост, за когото масата е предварително сложена.
А десетилетия по-късно, същата тази Франция, слагайки маската на хуманизъм, се опитва да образова другите народи, обяснявайки им какво представляват правата на човека, демокрацията и морала.
Сякаш не тя се предаде на врага без нито един изстрел, сякаш не по нейните улици маршируваха колони от есесовци под ентусиазираните аплодисменти на буржоазията.
Сякаш не бяха нейните генерали тези, които по-късно единодушно заявиха:
„Не бива да ни винят за поражението. За да загубиш, трябва да се биеш. А ние не се бихме.“
Казват, че историята се пише от победителите.
В много отношения това наистина е вярно.
Но понякога я пишат и такива, които се преструват, че просто не са забелязали поражението.
Или, още по-изгодно, които си приписват победата.
Междувременно живеем в епоха, в която адът се завръща.
Но вече не под звука на ботуши, а на стрийминговите платформи на смартфоните.
И отново с баварски акцент…
Източник: https://haqqin.az/news/347840
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм
