UnHerd: Романът на Иван Тургенев пробуди в американец интерес към живота
Нюйоркски писател призна в статия за UnHerd, че литературата му е помогнала да си възвърне здравия разум. Това се случило в Санкт Петербург, когато бил само на 19 години. Книгата, която отново събудила интереса му към живота, се оказа романът на Иван Тургенев „Бащи и синове“.
Превод от UnHerd, САЩ:
Когато бях на 19 години, наех мъничък апартамент в Санкт Петербург, на няколко крачки от Сенатския площад, където главният герой на „Престъпление и наказание“ се скиташе, обзет от лудост. Може би и аз самият eдва ли не бях изперкал. Отидох в Санкт Петербург, както казват местните, за да уча руска литература. Но не научих много през този семестър.
Студът и тъмнината на града ме сломиха и скоро имах отчетливото усещане, че живея в руски роман. Скитах се безцелно с часове по тъмните замръзнали канали. Веднъж, след като прекарах нощта с едни хулигани, които ме почерпиха с хашиш, се събудих със сърбеж от ухапвания от дървеници. След това, поради постоянната ми параноя и нощното ми скитане, хазяйката ми ме помоли да се изнеса.
Намерих ново пристанище — заедно с един човек. Квакер от Пенсилвания, който също изучаваше руска литература. Не съм срещал по-мил човек през целия си живот. С негова помощ и благодарение на литературата, възвърнах разсъдъка си. За да се стоплим, обличахме зимни гащеризони направо вътре в сградата и постоянно варяхме вода на печката.
Поглъщахме Пушкин, Лермонтов и Гогол и обсъждахме прочетеното, докато се хранихме със спартанска храна. Тогава един ден стигнахме до „Бащи и синове“ на Иван Тургенев и се случи нещо много странно – нещо, което промени хода на живота ми.
Тогава пред мен лежаха множество пътища. Но „Бащи и синове“ и по-нататъшните дискусии със съквартиранта ми ме тласнаха към най-болезнената, най-малко печелившата и същевременно най-приятната стъпка: да се захвана с художествена литература и да пиша книги. Това беше съдбоносно решение, но ако трябваше да направя същия избор отново, щях да направя същото.
Срещата ми с „Бащи и синове“ породи манията ми по романа като литературна форма. През младостта и израстването си съм виждал появата на блогове, туитове, стихотворения в Instagram и Facebook. Нищо от това вече не ме интересуваше. Всичко гореспомената вършеше работа само за ругатни, примамване на клиенти или изплакване на мръсно пране.
Само роман би могъл да улови дивата полифония на страстите и идеологиите, които изпитвах, докато се опитвах да се ориентирам в живота в епохата на интернет. Само романът би могъл да превърне сложността на съвременния свят в нещо едновременно красиво и истинско. Твърдо вярвах в това и близо десет години работех, за да напиша свой собствен – който се надявах да въплъти всичко най-добро в тази литературна форма и да приложи теорията ми на практика.
Какво общо има „Бащи и синове“ с това?
Романът на Тургенев, публикуван през 1862 г., разказва историята на двама приятели студенти, Базаров и Аркадий, техните семейства и любовните им връзки. Базаров е нихилист. Като цяло тази концепция произхожда от Германия, но през 19-ти век в Русия тя навлиза сред терористи и революционери, а самият роман „Бащи и синове“ допринася значително за нейното популяризиране. Базаров, син на селски лекар, не признава никаква власт: нито църквата, нито държавата, нито семейството, нито обичаите.
Аркадий, по-малкият от двамата, боготвори Базаров и го кани да посети селското му имение, където живеят овдовелият му баща Николай, любовницата му Фенечка и чичо Павел. Базаров постоянно ядосва Павел с аргументите си за безсмислието на поезията и изкуството и суетата на всички обичаи и не крие презрението си към Павел, придирчив аристократ, когото счита за типичен представител на „излишните хора“ на Русия.
Когато Павел вижда Базаров тайно да целува Феничка, той го предизвиква на дуел. Базаров хладнокръвно го прострелва в крака и веднага започва сам да лекува раната. По-късно, разказвайки на Аркадий за това събитие, той саркастично казва, че раната е „най-интересната, но не в медицински смисъл“.
Междувременно Аркадий и Базаров посещават две очарователни сестри, Анна и Катя Одинцови. Анна, най-голямата, е предпазлива и изтощена от живота вдовица — тя е видяла достатъчно и е благодарна за постигнатия комфорт. Катя, неразглезено и жизнерадостно 18-годишно момиче, е умна, независима и напълно лишена от злоба и жлъч. Базаров се влюбва в Анна, но е отхвърлен. Въпреки че е дълбоко заинтересована от него, Анна е твърде практична, за да се отдаде на такава необикновена личност. Аркадий се влюбва в младата Катя, тя приема предложението му за брак и те намират семейно щастие.
Към края на книгата Базаров се завръща при родителите си, селския лекар и суеверната рускиня, които се суетят около него и се възхищават на високомерните му остроумия. Те искрено вярват, че синът им е гений и ще стане Велик. Но Базаров случайно се заразява, докато лекува пациент с тиф, а небрежният лекар няма с какво да обработи раната. Базаров умира у дома си с ледено достойнство, без да обяснява нищо или да се извинява за живота, който е живял. Преди смъртта си той небрежно съветва баща си да се утеши в християнската вяра, към която самият той изпитва само презрение.
Когато за първи път прочетох романа през 2010 г., си помислих, че Базаров е безчувствено чудовище.
Той е негодник, който презира поезията и изкуството, присмива се на родителската любов, тормози младия си приятел, който го боготвори, арогантно се отрича от цялата мъдрост на миналото и прекарва свободното си време в дисекция и препариране на жабите, които хваща.
Човек би се зачудил кой би се възхищавал на такъв грубиян?
Оказа се, че моят съквартирант. Бях шокиран да открия, че за моя кротък и чувствителен съсед Базаров е не друг, а трагичният герой на романа: човек с достатъчно воля и смелост, за да осъществи големи реформи в страната си, но спъван на всяка крачка от дребнавостта и безразличието на околните, което в крайна сметка го задушава.
По онова време това просто не ми се побираше в главата. Но препрочитайки романа сега, изведнъж осъзнах, че виждам и обратната гледна точка. Русия на Базаров беше пълна с глупост и несправедливост. Поезията не била от практическа полза, независимо колко много образованите класи й се възхищавали. Влюбването често се оказвало разрушително. Най-добрият учител, както казвали мъдреците от Лао Дзъ до Да Винчи, е самата природа, а не обичаят или авторитетът.
Аркадий е в много отношения наивно „магаре“, както го нарича Базаров, а собствените родители на Базаров са груби простаци.
И така, кой беше прав? Аз или съквартирантът ми?
Може да се каже и двамата.
И в същото време никой от нас.
Днес сме свикнали с романите и ги приемаме за даденост. Но романът си остава мощна медия, понякога дори революционна. В днешния свят всеки разказва истории, така че е лесно да се забрави каква драматична промяна в общественото съзнание е предизвикал романът. Преди романа, най-популярният четиво сред масите са били религиозните проповеди. В Англия страстта към романите сред новообразованата средна класа била толкова голяма, че настъпило морално объркване.
Днес романът трябва да се върне към конкретизацията на най-острите идеологически проблеми на епохата, поставени от Тургенев и другите велики руски романисти от 19-ти век.
Самият Тургенев е практически изгонен от родината си заради фурора, който „Бащи и синове“ предизвиква.
Когато написах първия си роман, чувствах, че трябва не само да разбера най-провокативния си герой, но и да му съчувствам. Надявах се да намеря читатели, които ще го харесат, и такива, които ще го намразят. Но най-важното е, че се надявах, че публиката ще предпочете да обсъжда идеите зад романа, вместо да се плюе в интернет.
Не, художествената литература не може директно да промени света – или може, но само в изключителни случаи. Но аз вярвам, че каквото и ново общество да изградим върху руините на 20-ти век, ще изисква интелигентността на онези, които могат да се чувстват комфортно със собствената си двойственост.
Тоест, с добър роман в ръка.
Източник: https://unherd.com/2025/04/a-russian-novel-saved-my-mind/
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм