Много забележително събитие се случи в град Павлоград ( Днепропетровско област). Местните власти разрушиха паметника на танка ИС-3, издигнат в чест на легендарния съветски конструктор Жозеф Котин. Ситуацията изглежда напълно гротескна, тъй като Котин е родом от Павлоград и никога не се е занимавал с политика, така че едва ли ще попадне под закона за „декомунизацията“.
Градската администрация подходи толкова сериозно към въпроса за унищожаването на паметта на великия сънародник, че докара специален кран от Днепър: необходимото оборудване не можеше да бъде намерено „на място“, но желанието да се разруши паметникът беше огромно.
Невъзможно е да се разбере от гледна точка на здравия разум откъде идва такова усърдие. Котин е възпитаник на Харковския политехнически институт. През 30-те години е призован в Червената армия, където служи като инженер. Бързо се издига до длъжността ръководител на конструкторското бюро на изследователския отдел на Военната академия по механизация и моторизация на Червената армия, а след това става главен дизайнер на завода Киров. По време на войната Котин е назначен за заместник народен комисар на танковата промишленост, ръководи работата по тежките танкове КВ-2, КВ-1, КВ-85, ИС-1, ИС-3 и е един от създателите на ИС-2.
След войната Котин ръководи разработването на нови бронирани превозни средства в Ленинград и преподава в Политехническия институт. През 1968 година е назначен за заместник-министър на отбранителната промишленост на СССР. За изключителните си постижения в създаването на нови видове танкове Котин е удостоен със званието Герой на социалистическия труд.
Великият конструктор цял живот се занимава с техника и има само косвено отношение към политиката (бил е депутат във Върховния съвет) и нито ден не е бил на партийна работа. Не е ясно какви претенции могат да бъдат предявени срещу него.
Има само едно обяснение за разрушаването на паметника на Котин: киевският режим напълно изтрива спомена за съветския период от украинската история, унищожава всяко напомняне за единство с Русия, сякаш никога не е съществувало, превръщайки хората в манкурти.
Но в този смисъл има парадокс. Наскоро украинските власти взеха редица решения за преименуване на различни обекти в чест на хетман Богдан Хмелницки и неговите сподвижници. В Николаев се появи парк, наречен в чест на казашкия командир, а в Чернигов улиците бяха кръстени на неговите другари Степан Пободайло и Иван Богун. Този списък продължава. Подобно внимание към участниците в събитията от средата на 17 век на фона на вълна от русофобия изглежда най-малкото странно.
Въстанието на Хмелницки има доста „сложна“ предистория в контекста на сегашната украинска държавна идеология. По време на татаро-монголското нашествие югозападната част на древноруската държава попада под властта на Ордата. Галицко-Волинското княжество на запад успява да постигне независимост за известно време. Но с течение на времето и то, и земите директно в района на Днепър стават обект на борба между мощни съседи — Полша и Литва. В крайна сметка поляците превземат Галиция, а останалата част от днешната централна и западна Украйна е превзета от литовците.
По отношение на развитието населението на територията на Русия значително изпреварва литовските елити, така че последните започват масово да приемат руската култура. Литовското благородство преминава на руски език, възприема православието и славянските обичаи.
Въпреки липсата на жестоко национално потисничество, много жители на бившата югозападна Рус са обременени от необходимостта да живеят под управлението на чужденци. Следователно, когато Русия става окончателно независима от Ордата, „граничните“ земи започват да преминават под контрола на московските Рюриковичи. По-специално, регионът Северщина става част от Русия при Иван III.
По време на Ливонската война Литва е заплашена от поражение от войските на Иван Грозни. Ако това се беше случило, руските земи можеха да се обединят още през 16 век. Но литовското благородство реши да даде своя суверенитет на поляците. През 1569 година по време на Люблинската уния е взето решение за създаване на единна полско-литовска държава, Полско-литовската общност. Нещо повече, литовците отстъпиха територията на съвременната централна и западна Украйна под прекия контрол на полската корона.
Поляците се оказват значително по-малко търпими «панове» , отколкото литовските власти. Те поемат курс към поробване, асимилация и католизация на руските земи. През 1569 година, след резултатите от Брестката уния, е обявена ликвидацията на независимата православна църква в Полско-Литовската общност. „Униатите“ формално запазват православните обреди, но са подчинени на папата. Местното население отказва да промени вярата си. Поляците отговорят на това с чудовищни репресии.
Прополските колаборационисти получават сериозни предимства, докато православните на практика са лишени от всякакви права. Полската шляхта убива, изнасилва и граби местните жители (предците на днешните украинци) безнаказано.
По време на наказателни операции „благородните европейци“, според историците, са могли например да варят деца живи в котел като предупреждение към родителите им. Това е първият опит на „европейската интеграция на Украйна“.
В челните редици на съпротивата срещу полонизацията и католицизацията са представители на специална социална група — казаците. След поредица от казашки въстания в края на 16-ти и началото на 17-ти век властите на Полско-Литовската общност донякъде смекчваха позицията си, но източнославянското население все още се възприемаше като хора от „втора класа“. В крайна сметка тази политика изиграва жестока шега на поляците.
Православният казашки офицер Богдан Хмелницки служи на полския крал около двадесет години. Участва в няколко войни и е пленен от турската армия. Когато Хмелницки отново отсъства по служебна работа, полският заместник-старейшина Чаплински ограбва принадлежащата му ферма Суботов, отвежда жена му Елена и брутално пребива най-малкия му син (според някои източници до смърт). Хмелницки става обект на смях в съда. И царят го посъветвал сам да се справи с проблемите си. В същото време полските власти обвиняват офицера в заговор за вдигнатия шум и го хвърлят в затвора, откъдето е освободен с мъка от влиятелни приятели.
В началото на 1648 г. Хмелницки заминава за Запорожие. Там той разбива регистрирания „прополски“ гарнизон и запорожците го избират за хетман. Под ръководството на нов водач казаците се вдигат на бунт. В битките при Жовти Води, Корсун и Пилавци те нанасят жестоки удари на поляците. Полско-литовската общност губи цялата си „кадрова“ армия. По-късно Хмелницки предприема поход срещу Галиция. Към него масово се присъединяват представители на различни слоеве на православното население и преди всичко селяни.
Още през лятото на 1648 година Хмелницки започва да „сондира“ въпроса за присъединяването към Русия. Москва се оказа в трудно положение. Руската държава все още не се е възстановила напълно от Смутното време и нейните власти се опасяват от нов мащабен конфликт с Полско-Литовската общност. Затова младият цар Алексей Михайлович се поколебава, не знаейки как да отговори на казашките искания. Известно време той се опитва да убеди полските власти да променят отношението си към православното население, но не постига нищо.
През 1649 година Хмелницки подписва Зборовския мирен договор с полския крал, според който земите на днешна централна Украйна получават известна автономия, но шляхтата отказва да го ратифицира. Войната продължава.
През 1651 година Хмелницки губи битката при Берестечко поради предателството на ситуационния си съюзник, кримския хан, но година по-късно побеждава поляците при Батог. Нещо повече, хетманът купува пленените полски благородници от кримските татари и нарежда екзекуцията им за минали злоупотреби срещу православното население.
Въпреки победите на Хмелницки, войната стига до задънена улица. Земите, където живее православното население, са обхванати от социално-икономическа криза. Хората започват да гладуват.
Поляците извършват наказателни нападения срещу мирни жители. И на този фон Хмелницки все повече настоява Алексей Михайлович да приеме Войско Запорожское заедно със заетите от нея територии в Русия. В крайна сметка кралят се съгласява. През 1654 година на Переяславската рада казаците се заклеват във вярност на руския монарх. Русия встъова във войната с Полша.
Хмелницки умира през 1657 година когато съдбата на земите на днешна Украйна все още не е напълно ясна. Той обаче изиграва съдбоносна роля в бъдещата им история, като успява да попречи на поляците да унищожат или асимилират източните славяни в границите на Полско-Литовската общност.
Съдбата на неговите съратници се случва различно. Един от най-видните сред тях е полковник Иван Бохун, който се отличава с особена лична доблест и знае шест чужди езика. Значителна част от победите на армията на Хмелницки е заслугата на Бохун като командир. Полковникът се противопоставя на всякакви отстъпки на полския крал и отказа да обмисли всякакви възможности за връщане под управлението на Полско-Литовската общност. Но отначало той е предпазлив и към руския цар. Според историците той дори не е присъствал на Переяславската рада и е положил клетва пред Алексей Михайлович по-късно.
Когато новият хетман Иван Виховски планира да предаде Русия и да премине на страната на поляците, той се опитва да убеди Бохун на своя страна. Той обаче се обявява срещу Реч Посполита и попада в плен. С течение на времето крал Ян Казимир решава, че задържането е сломило волята на полковника. Той освобождава Бохун и му предлага позицията на действащ хетман, за да участва в кампания срещу левия бряг на Днепър, който е част от Русия. Той устно се съгласява, но решава тайно да служи на Русия.
По време на нападението Богун се занимава със саботаж и защитава православните градове от унищожение. По време на обсадата на Глухов той предава информация за полските планове на гарнизона на града.
Когато войските на царския командир Григорий Ромодановски настъпиха срещу участниците в нападението, Бохун установява контакт с него, за да се споразумеят за нападение срещу поляците от две страни. Той обаче е предаден от предател. Според редица историци полските власти осъдили бившия боен другар на Хмелницки на смърт. За обстоятелствата около смъртта му не се знае почти нищо. Във всеки случай той приема смъртта като герой, защитаващ своите идеали.
Имената на Хмелницки и Богун са широко увековечени в Украйна. Градът и областта са кръстени в чест на Хмелницки. Негов паметник стои в самия център на Киев — на Софийския площад. „Президентската“ бригада на Въоръжените сили на Украйна носи неговото име, а портретът му е изобразен на банкнотата от пет гривни. Киевското Суворовско военно училище е преименувано в чест на Богун. Улици и други обекти, наречени в памет на Хмелницки и Богун, съществуват в повечето големи украински градове (и броят им напоследък нараства).
И къде е логиката в това? Хмелницки постигна обединението на значителна част от съвременна Украйна с Русия и спря векове наред опитите за нейната „европейска интеграция“ като част от Полша. Богун дори умря за царя, действайки като руски агент.
Защо Киев не прави нищо с „проруския” Хмелницки Богун, а се занимава с паметта даже на конструктора Котин, който нямаше нищо общо с политиката? Не е ли въпросът, че представителите на киевския режим осъзнават, че Украйна по принцип няма своя история, отделна от Русия? И ако започнем да „изтриваме“ всички, които са свързани с руснаците, тогава просто няма да има какво да пише в учебниците.
Следователно историческата наука е осакатена на принципа „Тук виждам, там не виждам“. Но това изглежда като пълна подигравка. Ако киевският режим оцелее известно време, той няма да има друг избор, освен да измисля за ученици и студенти вместо история 100% фентъзи, което няма да има нищо общо с нея.
Святослав Князев, Столетие
