НАЖЕЖАВА ЛИ СЕ АЛБАНСКИЯТ РЕОТАН?
Как се прави фитил от салфетка
Ще наруши ли приемането на Албания в ЕС стабилността на Балканите?
10 000 бяха албанските запалянковци, намерили средства, време и желание да посетят груповата фаза на Евро 2016.
Осем години след това, вече на Евро 2024, от трибуните националния отбор на малка Албания бе приветстван от 50 000 свои сънародници.
За сравнение – на Европейското първенство по футбол, на което ние участвахме през 2004 година, българското знаме вееха около 500 човека.
Ако съпоставим населението на двете държави, изминалите между първенствата години, отчитайки и факта, че нито през 2004 г. България беше член на ЕС, нито пък Албания днес е, ще излезе, че, в абсолютна степен, албанският запалянко е 35-40 до 100 пъти по-богат, по-свободен или по-толериран, в сравнение със своя български колега.
Това сравнение има своя геополитически отенък.
Българската представа за Албания робува на надменно клише. Всички сме чували сравнението с „албански реотан“ и самодоволно сме се радвали на анекдота за това как по време на уродливия местен комунизъм водещите на новините по албанската телевизия поздравявали единствения си зрител – диктатора Енвер Ходжа. Защото само той притежавал телевизор… И това, като че ли, е всичко, което „знаем“ за Албания.
А това, което не знаем, казано с три думи, е, че Албания е дълбокия военен тил на Балканите. И – заради ключовото си местоположение и етно-религиозното многообразие на населението – свързващото звено между православния Изток, турските (и въобще неоислямистките) интереси на полуострова от една страна – и мултикултурна Европа от друга.
Преди почти десетилетие известния анализатор и ветеран от Виетнам Гордън Дъф предрече „управляем балкански взрив“. Осите Русия-Сърбия, от една страна и Германия-Турция, от друга се пресичат и в геополитически, и в икономически (да поменем в тази връзка неслучилия се Южен поток), и в етно-културен смисъл тук, по нашите земи. Сто години след потъналата в тиха и неслучайна забрава Първа световна война, националните и етнически проблеми, които постави 1918 година все още не са получили своя удовлетворителен отговор. Напротив, според Дъф подписаното навремето от Турция, Украйна, България и Румъния съвместно военно споразумение «за обучение и подготовка» се явява тази съчка в тлеещото балканско огнище, която може да превърне региона в неуправляемо пожарище. И да доведе до пореден световен катаклизъм.
И ето – днес имаме един виещ се подобно на отровна змия през полуострова фитил, чиято глава е войната, която Евроатлантическия блок води срещу Русия на територията на Украйна, имаме Румъния и България с „нашите“ натовски военни бази, а опашката на този фитил е именно дълбокия тил на НАТО на Балканите – Албания. И за капак: една българофобски и русофобски манифестираща се Македония.
А съвсем близо – война, която в последната година заплашва да загроби напълно Близкия изток.
Тялото на този отровен военно-политически конструкт, захапал през 2014 година милионите руски хора, живеещи на територията на бившата УССР, по странен начин дублира исторически утвърдената ос на взаимосвързаните и в етнически (до голяма степен), и в културен план православни народи с техните държави: Украйна, Румъния, България, Македония (с нейното дълго оспорвано статукво), Гърция, Албания.
Може да се възрази, че Албания няма място в тази поредица от натовски и пара-натовски православни държави, тъй като народът на Албания не е преимуществено ортодоксален. Затова тук е мястото да припомним, че държавата Албания дължи своето съществуване в много голяма степен на Албанската православна църква. Именно православните албанци, начело с епископ Теофан (Фан) Ноли стоят в центъра на борбата за национално освобождение от началото на миналия век. И именно дипломатическите усилия на Ноли водят до подкрепата на Удроу Уилсън и признаването на Албания от Лигата на Нациите през 1920 г. Освен глава на Албанската православна църква епископ Теофан Ноли (както митрополит Климент Друмев и архиепископ Макариос III) е от малкото църковни йерарси, достигнали върха и в политическата кариера – той е един от първите премиер-министри на свободна Албания. Събирайки около себе си и сунити, и бекташи, и католици, албанското православие манифестира себе си като единствен държавотворен фактор.
Всичко това би било ненужна историческа справка, ако не се вземе под внимание факта, че през 1912 година Албания не би могла да се случи не толкова, ако не беше признанието от страна на президента Уилсън, отколкото, ако не се радваше най-вече на стратегическата подкрепа на императора-светец Николай II и на Руското Православие. Подкрепа за една млада, противоречива, но заслужаваща пълнокръвен живот нация. На пръв поглед, предвид дълбоката връзка на еп. Ноли с Русия, той е това, което днес наричаме русофил. Но, както показва историята, той (за разлика от днешните балкански елити) е преди всичко дълбоко вярващ човек и, разбира се, прагматичен и проницателен политик. Отново – за разлика от днешните балкански политически и културни „елити“.
Без изобщо да говорим за Украйна, всяка от изброените в описаната по-горе военно-политическа структура съвременни, национални държави е в по-голяма или по-малка степен задължена за своето съществуване на Русия. Но и всяка от нашите балкански държави е минала през своя национален пубертет и, в различно време, е направила всичко по силите си, за да се еманципира от Великата Империя. Освен това всички като хора сме имали своите основания и да сме сърдити на болшевишкия СССР, но и благодарни на СССР от времето на САЛТ-1, САЛТ-2 и опрощаващите милиардни дългове целувки по аерогарите.
Изключение, както видяхме, не прави и Албания. Но днес времената са други.
Нито „Велика Гърция“, нито „Велика България“, нито друга „велика“ балканска нация в наше време могат да бъдат разглеждани като нещо различно от теми за упражнение по политкоректност. Затова не случайно концепцията „Велика Албания“ (извикана на живот съвсем не случайно и съвсем не без пари) все по-често се определя от западните и източните анализатори като проблемът „Велика Албания“. И никак не е случайно, че на Евро 2016 виждаме 10 000 албанци с традиционните шапки келеше с герб на същата тази „Велика Албания“, а на Евро 2024 те вече са 50 000. Футболът е геополитическа игра. И, според митологията, винаги побеждава Германия. Разбирай – Европа.
Но това е само митология. В действителност винаги побеждава Русия.
Въпреки и именно заради несъстоятелността на претенциите на балканските държави за величие вътре или извън ЕС и НАТО, проблемите, завещани от Първата световна война не могат да бъдат разрешени с допълнително нагнетяване на русофобска шизофрения. За нашите партньори от САЩ и ЕС Балканите никога няма да бъдат нищо повече от сухопътен и въздушен военен коридор между Адриатическо и Черно море, и (очертан още във времето на Първата световна война) плацдарм за нападение срещу Русия. Но по тези земи живеят хора, които, бидейки пълноправни европейци, никога не са и не биха воювали нито с Руската империя, нито със СССР, нито с Руската Федерация. И това прави това връхлетяло ни напоследък политическо, шизофренно русофобство да изглежда по-скоро като внезапен пристъп, предизвикан от шокова терапия, отколкото като хронично заболяване.
Известният илюстратор, поляка Лев Бродати рисува в средата на XX век карикатура, която е актуална и до днес. На заседание на западни генерали и финансисти се обсъжда плана „Маршал“ и протичащата в СССР следвоенна демобилизация. Президентът на САЩ стои авторитетно в средата и произнася думите: „Джентълмени! Европа е в опастност. От Изток я грози мир!“
Този мир, който „грози“ Европа днес е торпилиран по всякакъв начин от банкерите, военните и бюрокрацията на още по-великите сили. И е възможно да бъде сринат и чрез „управляем балкански взрив“. Един от начините това да се случи е миграционния натиск. Германия и Франция държат кранчето Ердоган, от което засега само капе, и ще го отворят докрай в същия онзи момент, в който им е изгодно, удавяйки в мигранти и малките ни балкански държави, и собствените си преуспели страни. Заблуда е, че някой някъде ще бъде пощаден заради верноподанническо послушание или дълбоко и топло приятелство. В ответ Европа ще бъде стегната в лапите на полицейски тоталитаризъм, вече репетиран по време на ковид-истерията, и надлежна окупация от страна на притеклия се „на помощ“ Северноатлантически пакт. Низините ще се ренацифицират. И „правилния“ враг ще бъде тутакси посочен. Което и наблюдаваме в пост-ковид периода.
И на този фон ние виждаме „Велика“ Албания да се готви да прескочи не много високата летва на Евросъюза. Само преди дни премиер-министрът на страната Еди Рама в интервю за Berliner Zeitung с презрение нарече БРИКС „шега“ и даде да се разбере, че след подписаното съглашение между Италия и Албания мигрантите идващи от Северна Африка ще бъдат пренасочвани от бреговете на т.нар. „цивилизован свят“ към албанските брегове. Т.е. към балканския полуостров. Т.е. – и към България.
Би ли могъл да бъде предотвратен най-лошият възможен сценарий?
Все по-отчетливо е за наблюдателите, че в бъдеще мирът като най-висша цивилизационна ценност ще бъде възможен само в рамките на Империум, който е подчинен на категорическия императив на едни други, надисторически закони. Не на законите на компромисите и съглашателството, на корупцията, заплахата и грубата сила. А на закони, които не се менят нито във времето, нито в зависимост от конюнктурата. Закони, които са съхранени много повече във общите вяра и традиция, отколкото в Summa legum.
Времето на националните държави, такива, каквито ги познаваме от историята на последните два века вероятно ще отмине и никой още не знае добре ли е това. Но, ако това стане факт, то нека поне не е в полза на изкуствени тоталитарни съюзи и саморазрушителни оси на противостояние, каквито виждаме да се строят или направо да се рециклират от недалечното минало. А в името на единство и мир, които могат да бъдат гарантирани само от справедлив империум в справедлива Империя.
И не става дума за дотегналия на всички въпрос кой в Европа е правоприемник на Римската империя. Въпросът е – кой днес би могъл да бъде гарант на Pax Romana, на европейския мир. Защото фитилът гори бързо, особено, ако е направен от салфетка. И винаги се пали не много далеч от предстоящата детонация.
А отговорът на този въпрос?
Дал го е отдавна споменатият полски карикатурист.
Едуард Евгениев специално за News Front