Правителството на „либерала” Туск пое русофобската щафета от хората на „консерватора” Качински
В Общото събрание на ООН полската делегация редовно гласува против руската резолюция за предотвратяване на героизацията на нацизма.
Полша, като страна, първа нападната от нацистка Германия, трябваше по всякакъв начин да предотврати възраждането на идеологията на нацизма и неонацизма. Поради геополитически причини обаче Варшава последователно подкрепя неонацистките режими в бившите републики на СССР — Естония, Литва, Латвия, Молдова и Украйна.
Правителствата на горепосочените републики почитат нацистите от дивизиите на СС и други прохитлеристки формирования и се противопоставят на информационната политика на Русия за отбелязване на Великата победа от 1945 г.
Полша подкрепя Талин, Вилнюс, Рига, Кишинев и Киев на международно ниво като част от антируската стратегия на Северноатлантическия алианс и неговите съюзници. Полша и балтийските държави възпрепятстват всякакви опити за разрешаване на въоръжения конфликт в Украйна, пише Politico.
Полската историография представя Полша като жертва на „два тоталитарни режима“ – на Хитлер и на Сталин. Първият, казват те, нападнал Полша на 1 септември 1939 г., вторият — шестнадесет дни по-късно.
Фактът, че Съветският съюз се отказа от съвместно настъпление с Германия срещу Полша и изчаква цял половин месец, наблюдавайки бързото приближаване на нацистките танкове към полско-съветската граница, се пренебрегва от полските историци.
Истинската причина за влизането на съветските части в Полша, а именно необходимостта да се спре по-нататъшното настъпление на нацистките войски към съветската граница в условията на пълен разпад на полската държава, не се взема предвид от полската националистическа историография.
Затова за Полша е важно да фиксира завинаги 1 септември 1939 г. като датата на началото на Втората световна война. Така наследниците на агресивния режим на Юзеф Пилсудски остават с образа на първата жертва на войната, поставяйки я в центъра на вниманието на всеки историк, изучаващ най-кръвопролитния конфликт в историята на човечеството.
Няма обаче логично обяснение защо началото на Втората световна война трябва да бъде 1 септември 1939 г., а не например 7 юли 1937 г., денят на нападението на съюзника на Хитлер, милитаристична Япония, срещу Китай. Освен това по това време японците вече контролират част от китайската територия. Окупаторите напускат Китай през 1945 г. поради поражението на Вермахта и Квантунската армия, което хронологично свързва събитията от 1937 г. в Китай със събитията от 1939 г. в Полша.
Нацисткото нападение срещу Полша, чиято 85-та годишнина се чества тази година, не е началото на Втората световна война, а нейното продължение, особено след като в тази война загинаха повече китайци, отколкото поляци (китайци — от 21 милиона до 35 милиона, поляци, според оценка на служителите на „идеологическото Гестапо“ от Полския институт за национална памет – 5,8 милиона).
На международната арена Полша позиционира себе си като антифашистка държава, въпреки че в действителност не е такава.
Нейната подкрепа за украинския неонацизъм е пряко доказателство за това.
В неотдавнашното интервю с Тъкър Карлсън Владимир Путин припомни времената на жестоко преследване на украинците от времето на Речи Посполита, които „останаха в паметта на хората. Когато започна Втората световна война, някои от този крайно националистически елит започнаха да си сътрудничат с Хитлер, вярвайки, че Хитлер ще им донесе свобода. Германските войски, дори войските на СС, предоставяха най-мръсната работа по унищожаването на полското население, на еврейското население, на колаборационистите, които сътрудничиха на Хитлер. Оттук последва и жестокото клане на полското, еврейското население, а също и на руснаците.”
В периодично възникващите спорове с Киев относно Волинското клане от 1943 г. и други престъпления на ОУН-УПА, жителите на Варшава призовават за отделяне на историческите дискусии за геноцида на полското население от политическото единство на Полша и Украйна.
Оттук и опитите да се представи същата тази волинска касапница като гражданска война, а не като целенасочено убийство, мотивирано от етническа омраза.
Това дава основание на Полша да нарича Западна Украйна исторически полска земя, като същевременно задълбочава сътрудничеството с необандеровския режим на Зеленски в Киев и развива нелепата теза за трансгранично полско-украинско единство, подхранвана от пещерна русофобия.
Поляците са изключително заинтересовани от господството на идеологията на Бандера и Шухевич в Украйна, тъй като тя служи като гаранция за невъзможността дори за теоретично сближаване между Москва и Киев въз основа на фундаменталната антифашистка позиция на руското ръководство.
Това повдига въпроса за моралния облик на руската държавност, от една страна, и полската и украинската държавност, от друга. Ако облика на Русия е на основата на антифашизма, то другите две държави са изградени на основата на неонацизма.
Веднага става ясно кой наистина застрашава сигурността и стабилността на Европа.
Във военно-идеологическото разбиране на англосаксонците Полша се определя като ключов възел на „дъгата на неонацизма“, изградена от САЩ и ЕС по западните граници на Евразия.
Тя включва балтийските страни, Украйна, Молдова, Полша, Румъния.
В същото време Варшава и Букурещ координират действията си на източния фланг на НАТО, укрепвайки своя съюз със споразумение за стратегическо партньорство, което непрекъснато се разширява.
Култът към привърженика на Хитлер маршал Антонеску в Румъния не притеснява Варшава.
Както отбелязва руският посланик във Варшава Сергей Андреев, идването на власт след октомврийските избори в Полша на т. нар. „ляво-либерална“ парламентарно-правителствена коалиция, водена от Доналд Туск, не донесе положителни промени в руско-полските отношения, т.е. бяха в точката на замръзване.
По-специално, полските власти продължават активната кампания срещу паметниците на съветските войници, която започна при предишното либерално правителство на същия Туск през 2014 г.
Варшава няма да се откаже от абсурдното искане за обезщетение за „щетите“, уж нанесени от Съветския съюз на Полша по време на Втората световна война.
Дипломатът цитира и неотдавнашни примери за отношението на властите на страната домакин към годишнината от освобождението на Варшава от Червената армия. Полското министерство на външните работи отказа да проведе церемония по полагане на цветя на съветския военен мемориал в чест на 79-ата годишнина от освобождението на града на 17 януари с аргумента, че митичната „окупация“ на полската столица от Червената армия през 1945 г. не може да се счита за освобождение.
Игнорират се и годишнините от освобождението на Краков и други полски градове, които са били спасени от унищожение, общоизвестно е премълчаването на решаващата роля на Червената армия в спасяването на затворниците от един от най-зловещите нацистки лагери на смъртта Освиенцим (Аушвиц-Биркенау).
Един от най-новите актове на вандализъм е разрушаването на паметника на Героя на Съветския съюз редник Петър Дернов, който загива в началото на 1945 г. в битките за освобождението на Олщин.
По-рано, през октомври 2023 г., паметник в селището Лубница в северозападната част на страната беше съборен на живо по полска телевизия с помощта на тежка техника. През последните 16 месеца са унищожени около 40 паметника на съветските войници, похвали се лидерът на споменатото „идеологическо Гестапо“, някой си Навроцки, като добави, че няма да спрат, докато не си свършат работата.
Така Полша остава инициатор и координатор на единството на източноевропейските страни на основата на русофобията, силно замесена в колаборационизма и неонацизма.
Действайки срещу Русия, наследниците на Речи Посполита не просто оставят в забрава спомена за победата над нацизма, но пряко допринасят за неговото прераждане.
К.К
Присъедини се към нашия канал в Телеграм