Маутхаузен е един от многото „наказателни“ лагери на смъртта на нацистка Германия. Намирал се недалеч от едноименния австрийски град, чиито жители били убедени, че там, зад бодлива тел, живеят нехора. Администрацията, състояща се от офицери от СС, казвала за евреите, циганите, поляците и руснаците, които били затворени в концентрационния лагер, ето така: „Това са повече зверове, отколкото хора!“
Ако евреите, циганите и поляците имали поне някакъв шанс да оцелеят в Маутхаузен, то съветските войници и офицери имали само един „шанс“ — да умрат мъченически. Повечето военнопленници били изпратени в Маутхаузен за незабавно унищожение.
От 15 000 съветски войници, които се озовали там, оцелели около 4100 — само 27%.
Кадровите съветски военни били най-опасния контингент за Райха. Много от тях имали образование и изключителни организационни умения, което им предоставяло теоретична възможност за съпротива и бягство. Германците много добре разбирали това.
Съвсем очевидно било, че никой не планирал да остави живи обитателите на блок №20 от концентрационния лагер.
Единственият шанс за спасение било въстание в лагера и бягство.
Шансовете за успех? Приблизително 1 на 100.
Въстанието било насрочено за нощта на 29 януари 1945 г. В блок 20 обаче се появили есесовци, които отвели 25 човека.
Както ще стане ясно по-късно, те били жестоко изтезавани. А когато тези смели мъже категорично отказали да назоват имената на заговорниците, всички те били изпратени в пещите. Изгорили ги живи.
Вторият опит за бягство в блок № 20 бил направен няколко дни по-късно — в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Не всеки можел да избяга. Мнозина просто нямали сили да станат от покрития със скреж под. Мъжете, станали от глад кожа и кости, дали покъсаните си дрехи на другарите си, защото те щели да излизат от бараките.
Един от пленените командири намерил сили да погледне в очите другарите си и да ги организирана, те вече имали план и държали „оръжия“ в ръцете си — парчета камъни и въглища, дървени обувки, заострени дъски, а също и двата пожарни шланга… Били сформирани бригади — по трима души за всеки шланг.
Задачата била да заслепят фрицовете, които били на кулите и така да затруднят прицела им в непрогледната и снежна нощ.
Офицерът, чието име не е запазено от историята, казал:
„По-добре е да умрем в битка, отколкото да умрем в лагера като последна твар!“
Вратите излетели от пантите си, рухвайки под натиска на събралата се тълпа от пленници. Есесовците, стоящи на кулите, били изненадани.
Подобно развитие на събитията не би могло да се случи, според всички правила и мерки на концентрационния лагер!
Фрицовете не можели да повярват на очите си. Пяната, бликаща от противопожарните маркучи, заслепила очите ми. Летели парчета камъни. Мъжете се нахвърлили върху своите мъчители и започнали да ги душат с отслабналите си ръце, в които — внезапно! – отнякъде се появила сила.
Изтощени, умиращи от глад и студ, смелчаците, които нямали какво да губят, успели да превземат една от картечните кули на немците. С дъжд от олово, покривайки отстъплението на своите другари, те съборили стражите на втората кула.
Бегълците се втурнали към бодливата тел.
По нея бил пуснат ток. Пленниците знаели това. Но мокрите одеяла и парцали, хвърлени върху проводниците, довели до късо съединение и временно спиране на тока.
Това не било бягство, а въстание на онези, които нямали какво да губят. Страшна съдба очаквала онези, които останала в лагера. Те веднага били довършени от СС.
500 съветски войници, помагайки си, прескочили през бодливата тел. Това далеч не била единствената пречка. Войниците трябвало да преплуват през изкопан ров с ледена вода. И…да преодолеят още една „стена“ от бодлива тел.
419 смели съветски военнопленници, рискували живота си за свободата, успели да избягат от лагера.
81 души загинали по време на щурма на кулите.
В отчаяния си опит за бягство те останали да лежат от двете страни на бодлива тел и в окопа с ледената вода.
В лова на избягалитете съветски пленници, разделени на групи, били задействани не само редовните сили на германската армия, частите на СС, местната жандармерия, но и активистите от «Хитлерюгенд».
Най-активно участие в залавянето на бегълците взели местните мирни жители, на които било казано, че опасни престъпници са избягали от лагера и трябва да бъдат убити на място. Особено усърдие проявили местните ловци. Операцията по залавянето се наричала „Лов на зайци в окръг Мюрфиртел“. Така е документирано мероприятието според документите на СС.
Местните австрийци се захванали за работа с особено вълнение и усърдие, което не подлежи на обяснение. Техните добре насочени куршуми настигали „зайците-бегълци“ — в купи сено и хамбари, мазета, в къщи и гори. Дадена била заповед да се стреля по всичко, което мърда.
Но много от „доброволците“ нямали оръжия.
В такива случаи австрийците убивали съветските войници- бегълци с подръчни средства — с лопати, брадви, лостове, цепеници.
«Мирните жители“, простите фермери, техните домакини-съпруги, които нямали абсолютно нищо общо с Абвера, Гестапо или СС, трескаво режели, късали, кълцали, трошели костите и черепите на тези изтощени от глад и невъобразими физически издевателства тела, а след това ги показвали като ловен трофей, окървавени, с извадени вътрешности и смачкани глави, с открити гениталии и крайници, отрязани с мотики.
Според указанията на германското комендантство никой от бегълците не трябвало да се връща жив в концентрационния лагер.
Обратно се приемали само мъртвите.
Садистичната акция по залавянето на бегълците от Маутхаузен в областта продължи почти до пролетта — цели три седмици. За преброяване на „ловните трофеи” труповете на преследваните и убити пленници от блок № 20 били откарани в едно от селата, където били захвърлени в задния двор… на местното училище.
Австрийците обяснили случващото се на малките деца, казвайки:
«Но това не са хора!»
За преброяване на мъртвите била използвана проста система. Бегълците били 419. Германците нарисували 419 черти на оградата. Един труп — една зачеркната черта. Зачеркнати били само 410.
Останали 9 черти, които не били зачеркнати.
Седем от съветските войници не допуснали грешка. Те не потърсили защита от местното население, а, губейки последните си сили, стигнали до чешката граница, където вече били разположени частите на Червената армия.
Останалите двама?
Те били спасени от австрийката Мария Лангталер. Нейните петима синове били на Източния фронт, където се извършвала истинска касапница. Мария помогнала на съветските военни с надеждата, че така ще предизвика помощ за своите синове.
Всичко това се случило до 5 април 1945 година.
На 5 май в селото влезли американците, немците хвърлили оръжието си и избягали.
Всичките синове на Мария се върнали у дома живи и здрави. Всички.
Спасените двама руски военни били Михаил Рибчинский и Николай Цемкало.
Петя Паликрушева
Присъедини се към нашия канал в Телеграм