На Парижката мирна конференция през 1946 г. смайващите претенции на Гърция към наши територии не са приети
На 29 юли 1946 г. започва Парижката мирна конференция. Тя подготвя мирните договори между държавите от антихитлеристката коалиция, победителки във Втората светоювна война, и бившите съюзници на нацистка Германия в Европа — Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия.
На 18 юли 1940 г. У. Чърчил произнася пред Камарата на общините покъртителна реч: „От тази битка (с нацистка Германия – б.а.) зависи оцеляването на християнската цивилизация. Ако се провалим, тогава целият свят, включително и САЩ, включително и всичко онова, което познаваме и обичаме, ще потъне в бездната на една нова Тъмна епоха.”
Очевидно страхът от реалната смъртна заплаха, надвиснала над човечеството, е факторът мотивирал изграждането на един безаналогов военен съюз между Великобритания, СССР и САЩ, макар и трите да са с коренно противоположни идеологии. Благодарение на изключителната храброст на английския народ, твърдо решен да води битка на живот и смърт, героизма на съветските народи и тяхната армия, дала огромен принос за разгрома на нацизма, както и безценната материална и военна помощ на САЩ и разгрома на Япония, фашизмът в световен мащаб е унищожен.
България, като съюзник – сателит на нацистка Германия, според международното право и всички европейски национални законодателства, носи пълната отговорност за чудовищните престъпления, извършени от нацистите. Затова на Парижката мирна конференция през 1946 г. България е третирана като победена държава. Освен репарациите, на които е осъдена да плаща на Югославия и Гърция, Атина предявява към българската държава смайващи териториални претенции.
След дълги дебати в гръцкия парламент и правителство за мащабите на исканите български територии, едно от които е границата между България и Гърция да мине по билото на Стара планина, а другото, в краен случай – по поречието на река Марица. Вероятно присъствието на Съветската армия на българска територия вразумява гърците да станат значително по-умерени в претенциите си. На Парижката мирна конференция Гърция предлага:
„Поправка А) в предложения от гръцката делегация Проектодоговор за мир с България
Чл.I
Границите на България, както са показани на приложената към настоящия договор в „Приложение № 1” карта, ще бъдат такива, каквито съществуваха на 1 януари 1941 г. с изключение на границите с Гърция, които ще бъдат определени както следва:
А) Пирин планина
Б) Родопа планина
В) Карлъкския балкан
Г) Веригата Беш тепе в долината на река Арда.”
Територията, за която настоява Гърция, упорито подкрепяна от Англия, представлява 16 500 кв. км с над 400 000 население. Ако бяха уважени тези претенции, напълно сигурно е, че от десетилетия щяхме да ходим на ски в Банско и Пампорово, преминавайки българо-гръцката граница.
Бих препоръчал на съмняващите се в тази реалност да прочетат архивите на Парижката мирна конференция. Освен това препоръчително е да попитат и словенците как през месец май 1945 г. загубиха словенския град Триест, след като Титовите партизани бяха изтикани от града от английския корпус и който по-късно влезе в границите на Италия.
Разбираемо е разделението на българското общество по отношение съдбата на паметника на Съветската армия. С влизането на съветските войски на българска територия се създават условия за налагане на сталинския политически модел на управление. А това драматично променя живота на много хора. Семействата на моите родители, заможни селяни, също стават жертва на тези промени. Но при радикалните политически трусове в световен мащаб, тези процеси са почти неизбежни.
Вярно е, че част от българския народ беше засегнат от влизането на Съветската армия, но колкото и да звучи парадоксално, от този акт спечели България, чиято териториална цялост беше запазена. Както свидетелства историята, политическите й системи и управления, включително и диктаторските, са временни.
А териториалните загуби на една държава – вечни. Ние, наследниците на двамата ми дядовци, си върнахме техните имоти. За огромно съжаление обаче, почти половината от териториите, населени с българи, заграбени от нашите съседи през 1913 и 1918 г., са завинаги изгубени за нашия народ. Те никога няма да станат част от българската държава.
Платените български русофоби, изпълняващи чужди поръчки, могат да превърнат паметника на Съветската армия в натрошен инертен материал, който да бъде използван в строителството на некачествените ни магистрали. Но колкото и да са кресливи, историята не могат да заличат. А тя, както българската, така и световната, е категорична и завинаги ще свидетелства, че за първи път в Европа една победена страна запазва териториалната си цялост.
А това става възможно само благодарение на грозно обругаваната днес от русофобите Съветска армия.
Автор: Доц. д-р Йордан Величков, Труд
ПП
Присъедини се към нашия канал в Телеграм