Погледнете тази стара снимка!
Годината е 1941.
Зима е. Руска зима.
Жени и деца бягат от нахлулите в страната им нацистки изверги.
Мъже няма.
Всички мъже са на фронта.
Затворете очи и за миг си преставете, че сте на тяхно място.
Поне за секунда се поставете на мястото на тези жени.
Всъщност, на снимката те са единици — всички останали на снимката са деца.
Рояк от деца. Премръзнали. Гладни.
Кал, зверски студ и неистов глад.
Представете си още, че в този рояк от деца някъде там са вашите деца.
Опитайте се да си преставите.
Какво ли са казвали на децата тези жени, стъпвайки крачка след крачка в ледената кал?
Че ги водят към неизвестността?
Че са били принудени да ги поведат към непознатото?
А как да обясниш на малко дете, че е НУЖНО на всяка цена да върви километър след километър в студа, в калта, че трябва да се държи на краката си, макар да е примряло от глад?!
Виждате на челно място на снимката три малки деца — едно бебе, което със сигурност пищи, защото с още по-голяма сигурност е премръзнало и гладно. Ако не пищи, то или е станало на леден къс в този мраз или вече е умряло.
Сега погледнете малкото дете, което жената държи за ръка.
Да, вероятно е момиченце. То плаче. Но върви.
После погледнете детето, което върви само до жената.
Със сигурност е момченце. Върви само. Изправено. С премръзнали бузки.
Да, студът и гладът не прощават на никого…
Как ли са успокоявали тези малки деца съветските майки?
Може би са им обещавали, че всичко съвсем, ама съвсем скоро ще свърши, че просто си се разхождат?
Със сигурност и жените са плакали.
Защото не са можели да отговорят на елементарния въпрос на децата къде ги водят, какво ще се случи утре, къде са родителите им…?
Зад всяка снимка, зад всеки кадър — винаги има реални хора.
Това е животът им. Там са чувствата и прeживяванията им.
В снимките са съхранени човешките радости или тъга.
А в някои от снимките някъде там отзад прозира дори смъртта.
В тази снимка е болката на Съветския Съюз, неизлечимата рана и на днешна Русия.
Тук е истината за руската Велика Отечествена война.
Истината за това как е постигната Победата.
В този кадър е запазен за вечността АДЪТ, в който са се озовали народите на СССР.
При това адът трябва да се разбира в буквалния смисъл.
На 22 юни 1941 година в земята на СССР пристига АДЪТ.
В тази снимка е и отговорът на въпроса: «на чия страна е била истината в тази зловеща война».
Снимката съдържа и призива към днешните хора на Земята: «Ако до сега не сте го направили, време е да определите на коя страна на барикадата сте — на страната на дяволските изчадия с нацистки символи или на страната на Доброто».
Вече е невъзможно да стоите в разкрачен стоеж.
Тази стара снимка отговоря на многото въпроси за тези, които търсят отговори.
А именно: Защо Русия е против нацизма?
Защо руснаците излизат на «Безсмъртния полк»?
Защо в Деня на Победата има сълзи в очите дори на внуците и правнуците?
Защо дори внуците и правнуците държат с трепет и гордост медалите на дядовците си, макар да не са били нито миг в Онази война?
Защо руснаците се гордеят със забитото знаме над Райхстага?
Защо то се превърна в символ на победата на Русия и днес?
Защо тази рана, която символизира снимката, все още кърви и боли?
Никой и до днес не знае кои са били тези 2-3 жени на снимката, нито кои са били премръзналите деца.
Но всеки нормален човек знае, че времето е било страшно.
Никой не знае дали да оцелели.
Но в Русия помнят дори умрелите — ненужно умрелите, насилствено умрелите, невинно умрелите…
Помнят ги яростно.
Тази болка, страдание и ярост се предават генетично.
В необятната страна считат, че ако забравят героите от фронта, от тила, ако забравят дори невинните жертви — то всичко е било напразно.
А това означава, че СССР (Русия) е изгубила войната, а народът е предал Родината.
Ако руският човек някога стигне до извода, че е предал Родината си, той моментално ще реши, че е по-добре да не се е раждал.
Ето затова Русия никога няма да бъде победена!
Тази земя НЕ понася предатели!
Петя Паликрушева
ZOV