» Когато бях във втори клас, първата ми учителка беше майка ми.
Майка ми е българка, завършила е педагогика в Белград и беше учителка в Сърбия.
Аз при нея учех.
В една страшна зима, на горната граница между бивша Югославия и Унгария, там климатът е континентален. Там зимите са жестоки, страшни. И ние седим в училище.
Тогава нямаше парно отопление, кюмбе гореше в класната стая.
Тя влезе госпожата (аз така я наричах) и каза:
— Деца, искам да излезете на прозорците, за да погледнете нещо. Какво виждате?
Всички отговарят:
— Сняг, висулки ледени, преспи сняг— Не, не, долу погледнете!Тогава едно дете каза:— Има 5-6 врабчета.— Погледнете ги хубаво. А сега се върнете на столовете, на чиновете. За тях исках да ви кажа нещо.
Има едни птици, които идват на пролет, когато разцъфват oвошките, когато цветята започнат да цъфтят. Те идват тогава у нас, па живеят известно време, па се размножават, а като забръска към зимата си отиват, някъде на топло. А тези врабчета — те стоят тука, те тука са родени и тука ще умрат. Те са посинели от студ, те са накокoшинени от студ, но тука ще останат.
Аз по-голям урок по патриотизъм не съм чувал!»
Джоко Росич