Бежанци от Македония в Кюстендил и Кюстендилско (1878 — 1920 г.)
Първият приток от български бежанци от Македония пристига в страната през 1878 — 1879 г. след изтеглянето на руските войски от южните български земи и потушаването на последвалото Кресненско-Разложко въстание. Владимир Караманов описва идването и заселването им в Кюстендилско:
„От началото на месец април 1878 г. започва прииждането в гр. Кюстендил и околията му на първите бежанци от Македония.
Това са бежанците от местността „Пиянец“ или Царевоселско, известни и до днес между местното население в Кюстендилско, като преселенци и под името „пиенчани“. За да напуснат тия бежанци родните си места, единствената и главна причина за това е страхът им от погубване и поругание, от нахлулата в края на м. март с. г. многобройна турска войска в техния край, за да настани отново турската власт…
До вечерта на 29 март много малко семейства прехвърлят билото на Осоговската планина, за да стигнат в някои близки до това било села и махали от Кюстендилския окръг… Някои семейства остават да пренощуват и по българските села, разположени по горните склонове на Осоговската планина и не далеч от билото й.“
Нов, още по-голям прилив на български бежанци има след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война от 1914 — 1918 г.
„Траурна година за Кюстендилския край и цяла България — първата половина на 1920 г. е особено паметна и траурна за населението от Кюстендилската околия поради сключения в гр. Ньой, предградие на Париж, унизителен и злощастен за целия български народ мирен договор, според който се наложиха най-тежки условия и откъсването от пределите на българската държава части, които се предадоха и присъединиха към пределите на съседните Сръбско и Гръцко кралство.
По същия договор една значителна част от Кюстендилската околия, или по-голямата част от бившата Босилеградска околия, 42 села, включващи се в осем общини, бяха откъснати и присъединени към Сръбската държава… Много семейства и отделни лица напуснаха бащините си от векове огнища и преселиха в свободна България, главно в Кюстендил и селата от околията му, Перник, София и в Северна България — край Дунава в Оряховска и Никополска околия, а някои и в Североизточна България…
Градът бе окичен с черни знамена и войници, служили вярно и честно в родната българска войска, вземали дейно участие в много от сраженията по бойните полета в Македония, Тракия и Добруджа, проливащи кръвта си за свободата и обединението на целокупния български народ в една държава, със сълзи на очи се разделяха със събратята си от Кюстендил и околията…“