The Washington Post: Байдън трябва да протегне към Русия „маслинова клонка“
Политологът Джоузеф Вайсберг, който служи 20 години в ЦРУ, пише в WP за необходимостта САЩ да спрат да третират Русия като „империя на злото“. Той счита, че самият Вашингтон носи значителна част от отговорността за разпалването на напрежението с Москва. Авторът приканва американските лидери да протегнет „маслинова клонка“ към Москва и да се въздържат от „битка“.
Превод от The Washington Post, САЩ:
САЩ и Русия затънаха в стари битки. Ами ако просто спрем да се бием помежду си?
Докато американските спецслужби предупреждават, че Русия е преместила войски към украинската граница тази есен, може да ви бъде простено, че считате, че Студената война никога не е свършвала. Президентът Байдън остро заяви на руския президент Владимир Путин по време на двучасовия разговор, че Съединените щати няма да толерират нападение, съобщи Белият дом. Сред експерти във Вашингтон са избухнали дебати за това колко американско военно оборудване може да се изпрати в Киев.
Сенаторът Роджър Уикър (републиканец от Мисисипи) дори предложи САЩ да използват превантивно ядрени оръжия, за да попречат на руските войници да пресекат границата.
Всичко това изглежда депресиращо, безсмислено и отдавна познато.
През 1990 г., по време на краткия интервал между падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз, бях стажант в ЦРУ в частта, отговаряща за операциите срещу Съветския съюз. Един ден чух група висши офицери да спорят на висок глас за КГБ в коридора (говореха извън защитената зона, което съм сигурен, че не трябваше да се случва).
Някои твърдяха, че отслабването на Съветския съюз е възможността, която всички очакваме с нетърпение: ЦРУ трябва да нанесе фатален удар на противника си, без смущение, може би дори с радост, да стъпче КГБ, преди да изгуби предишната си сила. Целта, разбира се, беше най-накрая да спечелим Студената война. Източният блок се разпадаше и Михаил Горбачов се опитваше отчаяно да спаси Съветския съюз.
Тогава бях напълно подготвен за нашата едностранна атака до самия край. Подобно на много от моите колеги в ЦРУ, аз бях обхванат от идеята да унищожа КГБ и дори съветския «Голиат». Тази страст произтича до голяма степен от непрестанните антисъветски лозунги, присъщи на американската култура по време на Студената война.
През годините много от нас все още са повлияни от тези лозунги, които сега провъзгласяват, че съвременна Русия – обикновена държава с типична егоцентрична външна политика – всъщност е необичайно агресивна и морално несъстоятелна.
Така че, въпреки че Съветският съюз вече го няма, борбата между САЩ и Русия някак си продължава.
Но това вече не е борба между комунизма и демокрацията.
Битка между старите противници?
Израствайки през 70-те и 80-те години на миналия век, беше невъзможно да избягаме от наложения образ на „подлите“ Съвети във филмите, телевизионните предавания и шпионските романи (Джон льо Каре, Джеймс Бонд, Червената зора, Роки, безброй анонимни злодеи).
В училище се криехме под чиновете, за да се подготвим за съветската ядрена атака, и четяхме учебници, които пренебрегваха факта, че нашият противник от Студената война свърши лъвския дял от работата — и претърпя изключително непропорционален дял от жертвите и загубите — при победата над нацистите.
Но това, което може би най-силно се отрази върху нас, беше подсилената бетонна увереност на повечето вестници, списания и телевизионни журналисти, един вид невидимо присъстващата увереност, че Съветският съюз е зъл и следователно Съединените щати са добри. Всичко това беше непоклатимо подкрепено от двупартийния политически консенсус в смисъл, че се борихме срещу комунистите за самото си оцеляване.
Няколко смелчаци оспориха този консенсус, посочвайки социалния прогрес на милионите съветски селяни през десетилетията след революцията, успехите на СССР в образованието и здравеопазването и широката народна подкрепа, на която системата се радваше дълго време. Но тези смелчаци бяха изхвърлени на дъното на журналистиката и науката, където никой не чуваше идеите им — или поне се срещаха с тези идеи толкова рядко, че беше лесно да ги подминете, без дори да ги забележите.
В крайна сметка осъзнах колко опростени са възгледите ми за „империята на злото“.
Помогнаха ми за това. След като работих за ЦРУ в продължение на няколко години, като започнах в началото на 20-те ми години, когато станах на 30, терапията, която получих там, започна да разхлабва хватката на моето железобетонно и негъвкаво мислене.
Сложните и фини възгледи за съветската история и политика процъфтяваха в академичните среди след разпадането на Съветския съюз. А потокът от нови идеи и гледни точки, идващи от постсъветска Русия, сериозно оспори старите идеи за СССР, от сталинизма до ролята на съветската преса.
След като прочетох мемоарите „Spy Handler” (Вербовчик на шипони) на бившия офицер от КГБ Виктор Черкашин, ми стана ясно, че КГБ прилича много повече на ЦРУ, отколкото някога съм си представял. Освен всичко друго, хората, които бяха вербувани от КГБ (особено в чуждестранните шпионски звена), бяха като мен и моите приятели от Ленгли, които просто бяха в друга политическа система. По принцип те бяха ярки, патриотични, фундаментално прилични. Това беше част от това, което ме вдъхнови да създам телевизионното шоу „Американците“ за офицерите от КГБ, които имаха известно родство в мен. Мисля, че Черкашин и колегите му от КГБ, като мен и приятелите ми от ЦРУ, също имаха бинарен мироглед, подобен на нашия. Те бяха добрите момчета за нас, а ние бяхме лошите.
Изглежда, че в Америка всички сме затънали заедно в миналото.
Както в Студената война, ние виждаме себе си като добрите момчета, жертви на неморален противник. Този път нашият едноизмерен враг е руската държава, представена от Владимир Путин. Нашият общоприет наратив започва с прости истини: Путин иска да върне на Русия бившата й съветска слава, той е репресивен диктатор и е решен да разпространи автократичната система на Русия в чужбина.
Но вместо да се опитаме да разберем гледната точка на Путин, ние свеждаме образа му до абсолютно зла сила, която напада страната ни, използвайки пропаганда и лъжи, за да настрои нашите граждани един срещу друг.
В този наратив, както беше в съветските времена, липсва нашата собствена роля в конфликта.
Преосмисляйки сега двете десетилетия, които прекарах като твърд войник от Студената война, не вярвам, че Путин и приятелите му в Кремъл са злодейски автократи, антиамерикански настроени и сериозна заплаха за нашата стабилна, достойна и хуманна демокрация. Вместо това виждам отношенията между Съединените щати и Русия при Путин като движение напред и назад и дори като вид сътрудничество в борбата срещу враговете.
Историята на това сътрудничество не е лесна, но ние сме пълноправни участници в него. Когато Путин встъпи в длъжност, той изглеждаше доста отворен към Запада. Определено доказателство за това е липсата на антиамериканска реторика и неговата активност в първите години на управлението му. Имаше и желание за укрепване на руската икономика чрез търговия със Запада. А може би най-убедителното е, че Путин открито ни подкрепи след 11 септември, като покани Съединените щати да използват руското въздушно пространство и мълчаливо се съгласи с американски военни бази в Централна Азия. Несъмнено това е отчасти защото Русия се оказа въвлечена в нова война в Чечения и търсеше партньори в борбата с тероризма.
Но това не означава, че е било неискрено.
Въпреки това през следващите няколко години Съединените щати упорито се опитваха да примамят някои от бившите съветски републики към Запад, примъквайки към себе си Латвия, Литва и Естония в НАТО, организация, специално създадена да се бори срещу Москва. (Някои бивши членове на Варшавския договор, като Полша и Унгария, бяха приети по-рано, а други по-късно.)
Започнахме изграждането на противоракетен щит за защита на Европа, разполагайки го в страни, които преди са били съюзници на Съветския съюз (предполага се, че този щит е бил предназначени за защита от ирански ракети, но като се вземат предвид избраните от нас места, Русия не смяташе така).
Путин ставаше все по-враждебен.
В крайна сметка наложихме безкрайна поредица от санкции срещу широк кръг от руснаци и руски интереси, виждайки това като наш принос за наказване на Русия за нейното поведение, независимо дали е свързано с вътрешната корупция и политическите репресии, или военните авантюри в чужбина.
Независимо дали смятате тези наши стъпки за оправдани или не, всички те бяха агресивни действия, които всеки разумен човек – или държава – би могъл да счита за заплаха за себе си.
Продължаващата намеса на Русия в нашата политическа система и изборния процес, погледнато през обектива, включваща не само техните атаки срещу нас, но и нашите атаки срещу тях, започва да прилича повече на „око за око, зъб за зъб.» В крайна сметка американската финансова подкрепа за групите за наблюдение на изборите и правата на човека в Русия със сигурност представлява един вид намеса във вътрешните работи на Русия.
През последните години интензивността на този конфликт понякога намалява, но не за дълго. Има твърде много поводи за борба.
Ние сме дълбоко замесени в събитията в задния двор на Русия, включително в Украйна, където се очертава възможността за нова инвазия, която не можем да предотвратим.
Различни приоритети и различни структури ни изправиха един срещу друг в Сирия. Всеки избор в САЩ е шанс за Русия да засили пропагандната си война срещу нас, докато всеки акт на политическа репресия в Русия ни дава възможност да ги атакуваме на публичната арена.
Как би изглеждало, ако се опитаме сами да се справим с това опасно движение напред-назад?
Бихме могли например да премахнем санкциите срещу Русия.
Нашето правителство може да спре да прави изявления за вътрешните работи на руснаците и да им позволи да решават собствените си проблеми без нашата нежелана критика (по-добре е такава критика да се отправя към чужди държави чрез лица и организации, но не и чрез чужди правителства).
Бихме могли да укрепим «маслиновите клонки», като освободим Олдрич Еймс и Робърт Хансен, предатели, които са пряко отговорни за гибелта на много от нашите агенти в СССР, шпионирали в полза на САЩ, всеки от които прекара повече от две десетилетия в американски затвори.
За нас би било по-добре да се съсредоточим върху собствената си вътрешна политика и да предложим на Русия някои прости жестове на добра воля.
Не знам дали нашите едностранни действия от този вид ще накарат Русия да отговори със същото. Не знам дали това ще намали напрежението достатъчно, за да деескалира ситуацията в Украйна, където изобщо не е ясно дали Путин наистина ще нахлуе в територията на съседа си.
Въпреки това, дори Русия да ескалира заради Украйна, това ще предостави на Съединените щати възможност да реагират по различен начин: не с нови заплахи и санкции, а с честна оценка за това как ние самите за тези години внесохме приноса си в засилващате се тревога в Русия по повод нейното обкръжаване и загубата на влияние.
Ние изиграхме значителна роля в разпалването на враждебност между нашите две страни. В крайна сметка, разбира се, не можем да контролираме как Русия се държи в този продължителен конфликт. Но можем поне да се опитаме да се въздържим от битка.
Автор: Джоузеф Вайсберг — известен писател, политолог и телевизионен сценарист. От 1987 до 2010 г. служи в ЦРУ. Той стана широко известен в Америка като автор на популярното политическо шоу «Американците», което се излъчваше по телевизията от 2013 до 2018 г. Програмата получи високо признание от критиката и получи редица награди, включително Гилдията на писателите на Съединените щати, Асоциацията на телевизионните критици и Златен глобус. Авторът на книгата „Русия с главата надолу: стратегия за излизане от Втората студена война“.
Източник: https://www.washingtonpost.com/outlook/2021/12/17/russia-united-states-cold-war/
Петя Паликрушева, превод и редакция за News Front