На 2 ноември, по време на срещата на върха на световните лидери на 26-ата световна конференция на ООН за климата (COP), президентът на САЩ Джо Байдън се нахвърли с критика към Китай и Русия.
«Те (представителите на КНР) загубиха възможността да влияят на хората по целия свят и на хората тук в COP. Това е просто огромен проблем, а те го заобиколиха. Как можеш да направиш това и да претендираш за ролята на лидер?», попита американският президент.
В подобен дух Джо Байдън говори и за руския президент Владимир Путин.
„Тунддрата му гори. Тундрата буквално гори. Има сериозни климатични проблеми. А той мълчи»
Защо Байдън обвинява Китай и Русия
Не бива да приемате изявленията на Байдън за чиста монета, защото зад тях се крие баналното разочарование на политик, чиито планове се рушат като пясъчен замък на плажа.
Както правилно отбеляза прессекретарят на президента на Руската федерация Дмитрий Песков, „действията на Русия по отношение на климата са последователни, много сериозни и добре обмислени“ и не се ограничават до конкретно мероприятие (за разлика от западните политици, които са свикнали да работят за пред камерите).
Съединените щати обвиняват Русия и Китай най-вече, защото грандиозният план на колективния Запад да прехвърли икономическите щети от Зелената революция върху чуждите плещи е осуетен.
В продължение на десетилетия производствените мощности се изместваха от развитите към развиващите се страни. Фабрики и заводи, основно отравящи околната среда, бяха пренесени от САЩ и Европа — в Югоизточна Азия, където има по-меки екологични стандарти и по-евтина работна ръка.
По принцип в това няма нищо свръхестествено – това е естественото развитие на световната капиталистическа икономика, характеризиращо се със засилване на глобалните връзки и с неистовия апетит за печалба от страна на едрия западен капитал.
Въпреки това фактът, че производството и работните места започнаха да текат на Изток, започна силно да тревожи западните политици. Първи, който сериозно се намеси, беше бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, който отприщи търговска война с Китай и се опита да започне кампания за връщане на фабриките на американска територия. Въпреки това, освен демонстративното единично, т.е. символично откриване на предприятия, той не постигна нищо и търговската война с Китай всъщност беше загубена.
Въпреки това трябва да се осъзнае, че действията на Тръмп и резултатите от работата му бяха наблюдавани отблизо както от американския, така и от европейския истаблишмънт. И когато стана ясно, че няма да е възможно да се върне производството по принудителен начин, се появи нов план: нека производството си остане в чужбина, но чужбината да плаща отчисления на западните страни, всъщност, за това, че не произвежда на тяхна територия.
И за да изглежда всичко все пак донякъде прилично, беше решено в същото време това да се комбинира с екологичния дневен ред, като по този начин се убият две патици с един изстрел.
И пари да вземат, и да се доближат до идеалната картина на желаното бъдеще: проспериращите страни от „златния милиард“ да са с чиста околна среда, а останалите държави — да плащат за всичко.
Да вземем за пример прословутия въглероден данък, наложен от Европейския съюз.
Какво е това, ако не опит за нанасяне на икономически удар?
Както знаете, най-добрата защита е нападението. Най-добрата защита на плановете на ЕС за зелена икономика до 2050 г. е да се гарантира, че те ще се изпълняват за сметка на страните, които им доставят продуктите.
Тоест вносителите от страните извън ЕС ще трябва да плащат високи въглеродни мита, когато внасят стоките си на нейна територия. И именно с тези пари Брюксел ще изгради „дивния нов свят“ с нерентабилни електрически бензиностанции и неефективни вятърни генератори.
Единственото условие за прилагането на това е Европа да продължи да бъде единна и не само като обща митница, но и като икономическо пространство. Единната парична политика ще осигури на ЕС достатъчно финансови ресурси, за да може, дори да не е наравно с долара, то да остане достатъчно силен финансов полюс на властта, за да започне да изпълнява своите планове.
Последните, между другото, без подходящи парични вливания, засега не изглеждат нищо повече от екологичен популизъм.
Така че случващото се, което виждаме сега, не е за екология и климат.
На първо място става дума за най-амбициозното преразпределение на световния пазар след преминаването към фиатни, тоест необезпечени пари. Осъзнавайки, че нито Европа, нито Съединените щати няма да разполагат с достатъчно собствени ресурси, за да реализират екологичната програма, колективният Запад организира събирания, опитвайки се да направи всичко възможно, за да извлече допълнителни ресурси от другите страни.
Русия, както и Китай, между другото, трябва трезво да преценят ситуацията, преди да поемат каквито и да било ангажименти.
Срещата на върха за климата в Глазгоу твърде напомня на западен клуб по интереси, в който всички се познават и всички отдавна са се разбрали за всичко.
Фактът, че ръководителите на Руската федерация и Китайската народна република, лидерите на водещите световни сили, дори не получиха възможност да говорят по видеовръзка, говори много.
Целта, към която се движат Брюксел и Вашингтон, става кристално ясна.
Да направят всичко, за да гарантират, че останалата част от света, предимно Русия и Китай, ще плащат за енергийния преход на тяхна територия.
Няма значение какви методи ще бъдат използвани — още едно гръмко изявление на срещата на върха или да се въведе нов въглероден данък.
Но резултатът трябва да бъде един и същ: осигуряване на притока на финансови ресурси от чужбина и поддържане на сегашното непропорционално статукво , в което има „избрани“ държави от „златния милиард“ – богати и с добра екология, а всички останали — да вървят майната си.
Петя Паликрушева