ЛЕВИЧАРСТВОТО НЕ Е «ЛОША СЛУЧАЙНОСТ», НИТО «ГРЕШКА НА ИСТОРИЯТА»!
През последните 30 години срещу левичарството се изговориха толкова много лъжи, клевети и заблуди, че в един момент лявата идея заприлича на зъл дух с безброй ръце, който иска да лиши човечеството от всичко светло и прекрасно в живота. И нерядко това го пишат хора, които са израсли при социализма и са ползвали всички блага на тази система, а сетне изведнъж ги е обхванала амнезия и параноя…
Но отвъд всяка нелепа пропаганда, остава безспорната истина, че в основата на левите идеали стои не някакъв въображаем «заговор срещу човечеството», а идеята за безкласово общество, в което няма да се позволява на едно недобросъвестно социално малцинство да гради своето щастие върху нещастието на хиляди и милиони граждани. В този смисъл, левичарството не е «лоша случайност», «нито грешка на историята» или «конспирация», както твърдят клакьорите на капитализма.
Нищо подобно.
Левичарството е дете на Френското просвещение и това трябва да се знае, за да не се спекулира с тази тема и да се тиражират най-различни клевети и заблуди.
Предвестник на левичарството е френско-швейцарският философ Жан-Жак Русо, който излага своите идеи в книгата «За обществения договор» (1762). Именно Русо се опълчва срещу популярната в онези времена теза на Франсоа Волтер, че демокрацията e приложима само сред заможните граждани, тъй като шивачите и обущарите не са дорасли до равнището на демократичните идеали.
Влизайки в задочен спор с Волтер, Жан-Жак Русо издига идеята за всеобща демокрация, която се разпространява върху всички членове на обществото, независимо от техния имуществен ценз. В тази връзка мислителят заявява, че ако едни хора са бедни, а други — богати, причината за това не е в «човешката непълноценност» на бедните, а в онова историческо стечение на обстоятелствата, при което едни са имали шанса да се замогнат, а други — не.
Но самото понятие «левичарство» възниква след Великата френска буржоазна революция, когато онези, които защитават интересите на социалните низини, по някаква случайност се разполагат в лявата половина на френския парламент. В резултат на тази случайност възникват понятията «леви сили» и «левичарство», трайно свързани с идеалите за общество на равенство и братство, в което няма да има унижени и угнетени от социалната несправедливост хора.
В последствие тези идеали стават базови положения в ученията на социалистите-утописти Анри дьо Сен-Симон, Шарл Фурие и Робърт Оуен, които изобличават хищническата природа на радикалния капитализъм от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Утопистите първи започват да пишат за големите социални контрасти на капиталистическото общество и за жестоката експлоатация, която по нищо не се отличава от практиките на средновековния западноевропейски «серваж» (робството).
След социалистите-утописти, Карл Маркс и Фридрих Енгелс вдигат левичарството на научни коловози и му придават онзи характерен наукообразен вид, в който то съществува и в наши дни. Така от «утопия» левичарството израства до научна доктрина, доказваща, че настъпването на епохата на безкласовото общество е исторически неизбежно, тъй като това е заложено в самия код на човешкия прогрес.
В този смисъл, левичарството е закономерен резултат от дълги исторически процеси и акумулиране на идеи на европейския континент.
Това е истината, която трябва да се знае, за да не вярваме на латерната за лъжи, която не спира да бълва мрак в средствата за масова информация.
Николай Александров