Защитниците на т.нар. дясна идея упорито отказват да признаят пълния провал на буржоазната демокрация, която през периода 1989-1991 г. у нас беше издигната едва ли не в религиозен култ. Помните ли колко възторжено представяха днешния строй ораторите от първите митинги на прехода?
Техните задъхани речи го рисуваха като земен рай на всеобщото щастие и благоденствие. Бях на тези митинги и слушах ораторите, ала нещо в техните слова ми идваше в повече. Нещо в техните речи звучеше прекалено, някак пресилено и неправдоподобно, сякаш рецитираха текст, чийто смисъл не разбираха докрай.
И не след дълго осъзнах, че твърденията на първите оратори, говорещи с пяна на устата, че капитализмът се е променил и това не е онзи капитализъм, който познаваме отпреди Девети 1944 г., защото е еволюирал и е развил хуманни страни и социална чувствителност, което го прави най-добрия обществено-политически строй — са опашата лъжа, активно мероприятие на чуждестранни тайни служби, добре планирана заблуда, която ставаше толкова по-очевидна, колкото повече се отдалечавахме от социализма, от социалистическата демокрация.
И в крайна сметка България не стана нито богата, нито просперираща, нито правова, а народът е недоволен, беден и отчаян.
Капитализмът определено не е нашият строй и в това се убеждавам всеки път, когато виждам старци да ровят в кофите за боклук. Тези хора са дали своето на обществото. Дълги години са се трудили и са допринасяли за общото благо. Но вместо да получат достойни старини, мнозина от тях са принудени да се хранят с отпадъци. Веднъж видях възрастна жена, която ядеше парче кифла от контейнера за боклук, и я попитах дали не се страхува от болести. Старицата ме погледна с очи, в които се четеше цялата мъка на този грешен свят, и проговори с обработен глас на образован човек: «Моето момче, който е обречен, той не трябва да се бои от нищо!…»
Дадох на старицата няколко лева за храна и отминах, но в душата ми за сетен път заседна усещането, че живея в жестока действителност, в която човешкият живот няма стойност, ако не е придружен с материални богатства. Доказателство за това са онези нещастни българи, които неотдавна умряха на стъпалата пред болниците, защото нямаха средства за лечение. И в тази връзка си спомням мисълта на английския философ Джон Лок, че където няма справедливост, там никога не може да има щастие!
И, действително, през последните три десетилетия животът на обикновения човек у нас е всичко друго, но не и щастие. Това е живот на ръба на оцеляването, съпътстван от вечни страхове, безкрайно напрежение, безизходица и отчаяние. И няма нищо чудно във факта, че в страната ни има епидемия от самоубийства!
Именно затова българският народ изпитва носталгия по социализма, а не защото е политически неграмотен и глупав, както твърдят недобросъвестните автори. Капитализмът до такава степен окошмари живота в България, че няма човек със здрав разум и ясен разсъдък, който да не забелязва големите язви на този строй.
Трите десетилетия на безкрайни неолиберални реформи ни доведоха до там, че бъдещето на нашия народ е под въпрос, а западните политици и политолози вече гадаят кога ще изчезнем като етнос и държава — след 30 или след 40 години.
Никак не са пресилени тревожните заявления на много наши видни интелектуалци, че Отечеството е в опасност! България е много болна и е болна по цялата глава, както казват моите земляци.
Остава само надеждата, че буржоазната демокрация все някога ще свърши, а нашето многострадално отечество ще пребъде със своята географска територия, история и култура.
Защото обратният вариант е трагедия.
Николай Александров, д-р по философия