Подготви Христо Георгиев
Септември 1923 г. е една от най-кървавите страници на режима на Александър Цанков и цар Борис ІІІ след Деветоюнския преврат и варварското убийство на Стамболийски. Режим, довел в крайна сметка до престъпното присъединяване на България към хитлеристкия пакт, до избиването на хиляди антифашисти и погубването на 11 000 български евреи от Македония и Тракия.+
Първи беше Мъглиж. И Голямо Дряново, и Стара, и Нова Загора, Чирпан, Енина и Шипка, Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом, Мухово и Лесичово, Ихтиманско и Самоковско, Разлог… Във въстанието през септември 23-та се хвърлят комунисти, земеделци, анархисти, безпартийни, интелектуалци, селяни и работници — вдига се народът. Вече 27 години десните следовници на онзи режим се опитват да внушават, че въстанието било бунт на шепа комунисти, че обслужвало болшевиките от Съветска Русия. Щом въстаниците са неколцина, защо жертвите са хиляди?
Защо писателят Антон Страшимиров ще изригне яростно след кървавия погром на въстанието:
«Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.»
Днес ви предлагаме част от протокол за разпит от 1954 г. на Александър Петрович, един от участниците в септемврийските погроми. Публикуваме със съкращения и записания на аудиокасета от Любомир Кузев покъртителен разказ на Борис Гаджанов от с. Долна Баня, от което през септември 1923 г. загиват 21 души. Не се случва често убиец и жертва да свидетелстват за едно и също събитие. Оцелял по чудо, с 28 рани от ножовете на шпиц командата в с. Радуил, Гаджанов потвърждава и допълва разказаното от Петрович.
Строго поверително!
Екз. №1
М.В.Р. ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
ПРОТОКОЛ
(за разпит на обвиняем)
Днес, 10 юни 1954 година, гр. София, подписаният ст. лейтенант БОГДАН НИКОЛОВ КАЛЧЕВ — следовател при Следствения Отдел на Д.С., разпитах в качеството на обвиняем лицето:
АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ ПЕТРОВИЧ — роден на 28.X.1893 година, в гр. София, жител на София… българин, женен, осъждан по закона за незаконно забогателите, бивш търговец…, понастоящем касиер в Бачковския манастир -Асеновградско.
ВЪПРОС: Разкажете подробно за участието на офицерите от секция III-та, други офицери, цивилни и македонствуващи и за Вашето лично участие в потушаването на въоръженото Септемврийско въстание през 1923 година?
ОТГОВОР: Мен Септемврийските събития през 1923 година ме завариха в гр. Пловдив, където бях по работа, откъдето се завърнах два дена по-късно. Връщайки се вечерта късно с влака в София, вкъщи ми казаха, че след обяда на няколко пъти ме е търсил по телефона майор ПОРКОВ и казал, щом се върна, да му се обадя. Беше късно, за да му се обадя вечерта и затова му се обадих рано сутринта на следващия ден.
Той ми каза веднага да отида при него в Министерството по бърза работа. Разпита ме къде съм бил и какво съм научил за въстанието и след това ми каза, че има вдигнато въстание в района — Костенец, Долна баня — Радуил, че в Чам-кория е нападнат от въстаниците дворецът и, че те са организирали отряд (шпиц-команда), който веднага ще замине за Чам-кория и имат реквизирана една чорбаджийска лека кола, да отида да я карам аз. Отидох вкъщи, преоблекох се бързо и се върнах в Министерството.
Всички офицери от секция III-та — ПОРКОВ, КЕФСИЗОВ, КУЦАРОВ, КОЧО СТОЯНОВ, РАДЕВ, ПРЕНДОВ, СТИЛЯН ТОШЕВ, ЛАЗАРОВ и МОЛЛОВ, се бяха събрали във Военно министерство, всички бяха въоръжени с пушки и пистолети и бомби. Аз бях въоръжен с пистолет. Преди да тръгнем, ПОРКОВ отиде при военния министър — генерал ВЪЛКОВ и след като се завърна от там, потеглихме с две леки коли — едната на секция III-та, шофирана от КОЛЮ (Тахандака) и другата кола, която карах аз, по шосето за Самоков.
Когато стигнахме в Самоков, спряхме пред Артилерийските казарми. След около половин час ПОРКОВ и КОЧО СТОЯНОВ дойдоха при колите и съобщиха, че са уредили две военни поделения от арт. полк гр. Самоков да заминат веднага, едното за Чам-кория, а другото през Самоков — Гуцарски баир — към Долна баня. Потеглихме и спряхме в Чам-кория на площада пред казиното. Там дойде командирът на дворцовата рота и съобщи, че предишната вечер въстаници са нападнали двореца в Чам-кория, водело се е дълго сражение, че има един войник убит и един тежко ранен.
Малко след това от София пристигнаха 5 или 6 леки коли, реквизирани набързо от пияцата. С тези коли дойдоха четници от ВМРО, всичките в четническа униформа, напълно въоръжени с пушки, пистолети и бомби, които бяха предвождани от запасния подполковник АТАНАСОВ — член на върховното ръководство на ВМРО и Чичо (Войводата). Между тях познавах следните македонци: — Миле (Кучкара), ХРИСТО — другите му имена не зная (след това беше охрана на Ляпчев).
Групата на македонците беше около 30 души. Всички слезнаха на площада в Чам-кория. След малко от Самоков пристигнаха с два камиона войници-артилеристи, като с тях имаше един фелдфебел, пълен, кестеняв, червендалест, среден на ръст, името му не зная. Тази шпиц-команда се ръководеше от майор ПОРКОВ и той отдаваше всички заповеди и разпореждания.
Преди обяд потеглихме по посока на с. Радуил. Направо от Самоков един отряд от войници е потеглил за с. Долна Баня, като е минал през Гуцалския баир и по такъв начин се образуваше нещо като обкръжение на местността. В същото време към Костенец и Долна баня се водеше сражение с въстаниците и се очакваше, че всички въстаници ще се оттеглят към Долна баня и с. Радуил, а отрядът, който мина през Гуцал, щеше да ги удари във фланг или в тил. Отрядът от Самоков разполагаше с артилерия, която беше употребена пред с. Радуил, чуха се няколко изстрела от снаряди.
Когато наближихме с. Радуил, изведнъж се дадоха изстрели, стреляше се в дясно от шосето на върха на селото. Всички залегнаха и се започна престрелка и настъпление. Това трая известно време, докато от отсрещната страна изстрелите спряха. Имало е няколко души въстаници. Нашата верига настъпи и част от нея [Е] влезнаха в училището и черквата. Не съм сигурен, но мисля, че до черквата намериха един убит въстаник от престрелката. От там навлезнахме в с. Радуил. Когато отидохме в селото, бяха започнали да правят обиск на всички къщи, за да търсят въстаници и оръжие. В същото време в селото пристигнаха войниците с фелдфебела. Обискът в селото се вършеше от войниците, офицерите и македонците. Това също беше по заповед на ПОРКОВ.
След това се нареди да се бие барабанът и всичкото оръжие, което притежават селяните, да го донесат на площада, а така също, ако имат укрити въстаници, да се предадат. Започнаха да носят оръжието, повечето стари пушки, пистолети и др. и по едно време македонствуващите доведоха на площада двама ранени въстаници. Ранените бяха вкарани в една къща, или в общината, и бяха разпитвани от ПОРКОВ и другите офицери. След това донесоха ранените на площада и барабанът повторно удари — цялото население да се събере на площада. Когато всички се бяха събрали на площада, поставиха ранените в средата, заобиколени от няколко души македонци.
Тогава ПОРКОВ държа реч пред населението на селото, като наричаше въстаниците разбойници и пр. — против комунисти и земеделци. След това ПОРКОВ обяви пред населението, че заловените въстаници се наказват със смърт за пример и назидание на останалите. ПОРКОВ даде знак, македонците с натъкнати на пушките ножове ги намушкаха и по този начин ги умъртвиха пред населението. В това време присъствуващите селяни и селянки се разбягаха по домовете си. Труповете мисля, че ги оставиха на площада, за да ги приберат близките им. Освен това мисля, че в с. Радуил се извършиха арести на заподозрени комунисти, но не зная какво е станало с арестуваните.
След това отрядът потегли пеша по шосето и в страни от него по направление за с. Долна баня. Когато наближихме с колите с. Махалата, видях, че една дъскорезница, която се намира в лево от шосето, на р. Марица, беше запалена и гореше. Аз запитах от кого е запалена и селяни ми казаха, че е била запалена от нашия отряд. Същата дъскорезница била собственост на двама братя, които вземали участие във въстанието.
С пристигането на отряда в Долна баня, също по заповед на ПОРКОВ, беше запалена една къща на площада, двуетажна, отдолу магазин, собственост на някой си стар евреин, синът на когото, бил с въстаниците. Привечер прекараха през площада около 10 души арестувани — въстаници, заловени в с. Долна баня и с. Махалата, конвоирани от македонците. Същите бяха навързани с въжета един за друг. Населението се беше събрало да гледа. Откараха задържаните по шосето, направление за с. Костенец, за които по-късно научих, че са били избити от македонците, по заповед на ПОРКОВ. Задържаните били убити чрез намушкване с ножове. След няколко месеца, бивайки в Долна баня, научих, че един от вързаните, намушкан на много места с нож, е оцелял…
«Възкръсналият» Гаджанов ял от пшеницата за погребението си
Из аудиозаписа на Борис Гаджанов пред Любомир Кузев (в. «Дума», 30.09.2014 г.)
«Хем ме гледай, хем недей! Хем ми вярвай, хем недей! Защото това, което ще ти разкажа, не е за вярване! 19-годишен бях, когато пламна бунтът. Таман прибирах конете от паша и забиха камбаните на църквата. Грабнах пищова и се затичах право при Георги Зашев. Изпълнявах различни задачи, които щабът ми поставяше. Стоях на пост при Сухия мост, охранявах арестуваните стражари, патрулирах из улиците на селото. Като заминахме към гара Костенец, последното, което ми поръчаха, бе да отида в съседното село Радуил и да разузная какво е положението там, защото в Костенец и в Ихтиман въстаниците отстъпваха. Само в Долна баня все още съществуваше работническо-селска власт.
Тръгвам за Радуил. На края на селото виждам Иван Тодорин. Знаех го като човек на въстанието. Той ми каза:
«Пътят е чист!»
Излъга ме, както после разбрах. Влизам в общината, не се мярка никакъв въстаник. Видях само двамата братя-горски. Докато се ориентирам, те ме обезоръжиха и ме вкараха в една стаичка.
Като съм се забавил, нашите от Долна Баня изпратили втори разузнавач — Георги Зашев. И него по същия начин хващат. Третият разузнавач — Стоян Петров, моят майстор, също попада в клопката. В стаичката по-късно докараха и двама радуилци — Никола Джиндов, ранен в рамото, и Иван Стамболийски, ранен в кръста. Него го внесоха в черга.
В Радуил още същия ден се струпва много войска от Самоков и София. Като дойде войската, местните власти ни предадоха на нея. Военните изнесоха една маса на площада пред фурната.
Наредиха да се свика цялото село. Тогава изведоха и нас — петимата арестанти. Тримата долнобанци ни изправиха до стената на кръчмата на Стоян Милчев. Охраняваха ни петима войници с ножове на пушките.
Двамата ранени радуилци ги доведоха до маса, също охранявани от шестима войници. Капитанът държа реч и накрая изкомандва:
«На бой с нож!»
И тогава стана нещо много страшно. Войниците забиха ножовете в телата на двамата ранени въстаници от селото и ги издигнаха във въздуха. Всичко това ставаше пред нашите очи и очите на хората от цялото село Радуил. Не мога да опиша с думи тази ужасна картина!
В момента, когато войниците намушкаха двамата радуилци, над площада се разнесе едно страшно и зловещо: «У-у-у…» От дън душа се изтръгна негодуванието на хората. Те разкъсаха войнишкия кордон и на площада настана суматоха. Капитанът нареди убитите да бъдат хвърлени през моста в река Марица.
Подкараха ни пеша за Долна баня. На здрачаване минахме през село Марица. На излизане на края ни пресрещна една черна лимузина. Шофьорът спря и каза нещо на войниците. И докато обърне колата, войниците започнаха да ни мушкат с ножовете. Първият удар беше под ребрата, а последното мушкане, което запомних, беше откъм гърба. Чух един от «колячите» да казва:
«И тоя умря, да му… майката!»
После вече нищо не помня…
По едно време, беше на зазоряване, се събудих. Край мен лежаха мъртви Георги Зашев и Стоян Петров. Исках да избягам, но нямах сили. Бях като замаян. Успях със сетни сили да се примъкна до канавката на пътя. Пръв ме видя един овчар. Казах му, че съм от Долна баня, че имам чичо в село Марица, и го помолих да му каже да дойде да ме прибере. Добър човек излезе овчарят, остави стадото и отиде. Дойдоха и чехите, които имаха наблизо фабрика. Чули вечерта, че тук нещо става. Донесоха ми храна и коняк.
В това време обаче се зададе с файтон Павел Филипов — старши стражар в Долна баня, родом от село Марица. Във файтона имаше и един цивилен. Старшията разгони хората, не даде никой да се доближава до мен. На тръгване изръмжа:
«С тебе лесно ще се справим, но не зная с баща ти какво е станало».
«Бягай, момче, че този звяр ще те изяде!» — каза ми овчарят и ми помогна да се скрия в близката гора.
Властите разрешили на нашите да дойдат и приберат тялото ми. Баща ми също участва във въстанието, но след като го заловили, само отнесъл бой и го пуснали.
Сковали ковчег… Сварили жито… Омесили и погача, като за умрял… Ходили да ме търсят тук, там, но не ме намерили. На връщане двете пастирчета видели баба ми и й казали къде съм. Дойдоха заедно с доктор Юруков и моя съсед Христо Попов. Докато докторът превързваше раните ми, аз припаднах… Преди това обаче баба ми ми даде да хапна от житото, което беше сварила за погребението ми. Ти нали не си чувал някой друг да е ял от пшеницата, приготвена за погребението му?
Сутринта доктор Юруков дойде у дома със съдията Спас Жиров. Не бяха лоши хора и двамата. Малко след това пристигна и капитанът-палач, който командваше убийствата в Радуил. Искаше да ме арестува и да ме откарат, но докторът му каза:
«Момчето е намушкано на 28 места. За да зараснат тези рани, ще минат най-малко 50 дни».
Като оздравях, ме откараха в Централния Софийски затвор. Там една от раните ми се инфектира. Оперира ме без упойка доктор Станишев, който по-късно стана професор и министър на вътрешните работи. Получих доживотна присъда, но като малолетен се отървах само с двайсет.
Прекарах 14 месеца в затвора, после дойде амнистията…»