Граф Игнатиев в Цариград
Началото
През юли 1861 г ген-адютант Н. Игнатиев за първи път притига в Цариград, за да поднесе приветствия по случай възкачването на престола на султан Абдул Азис, с когото задълго запазва приятелски отношения.
Султанът е доволен и поласкан, че руският император му изпраща именно такъв знаменит, прославил се след успешна мисия в далечния Изток, човек.
В негова чест е даден тържествен обяд.
Запознава се с турските министри, разговаря с цариградския патриарх.
От 1861 до 1864 г. Игнатиев е директор на Азиатския департамент в Министерството на външните работи на Русия.
Дейността на Азиатския департамент се разпростира върху територита на Османската империя, страните от Централна Азия и Далечния Изток – обединява политически, консулски, административни, правни и кадрови въпроси.
Една от задачите на департамента е да подпомага културното развитие на християнските славяни от Турската империя.
С тази цел е открит Южнославянският пансион и Мъжката гимнази в гр. Николаев, където се учат българчета. Вратите на руките учени заведения са отворени за тях.
В архивите на Азиатския департамент се пазят документи, които разкриват грижите и заслугите на ген. Игнатиев за българските училища и образованието на българите.
Например, той подпомага издаването и разпространението на преведената от Георги Йошев, преводач в руското консулство във Видин, “Кратка всеобща история”.
За награда Игнатиев му издейства “пръстен с диамант на стойност 200 сребърни рубли”.
Изпраща хляб за Черна гора, изпраща пособия, църковна утвар, църковни дрехи, богослужебни книги за черкви и манастири на Балканите, помощ получават отделни хора.
Само за 3 години изпраща за българските черкви 152 сандъка вещи и книги. Чрез българското консулство във Видин българите получават от него 1 301 броя богослужебни книги през 1863-1868 г.
Игнатиев въвежда нова трактовка за руската политика на Балканите: отстраняване на въпроса за религиозните различия и опора върху единството на националностите, т.е. трябва да се подкрепя не толкова православието, колкото национално-освободителното движение на християнските народи на Балканите.
Затова, с болка в сърцето, Игнатиев изпълнява указанията на правителството всячески да сдържа буйния сръбски княз Михаил Обренович, българския идеолог на въоръжената борба Георги Раковски, който водел преговори със сърбите и гърците за обща борба срещу турците.
Игнатиев подкрепял идеята за преселване на християните в Русия, като доказвал, че те ще възродят свободните земи и че те “се отличават със спазване на законите, с чиста нравственост, неподражаемо трудолюбие и несъмнена преданост към Русия”.
По редица въпроси той се разминавал с Горчаков.
В основата на балканската политика на Русия, според Игнатиев, трябвало да стои задачата за създаване на национални държави на полуострова, които да станат силна опора на Русия и средство за натиск срещу Турция.
Федерация оттези държави под егитада на Русия, считал той, ще помогне да се реши в неин интерес проблемът за Проливите и ще прегради пътя на експанзията на западните страни на Изток.
Затова Игнатиев е за всестранна подкрепа от страна на Русия на освободителните стремежи на християните и обединение на силите им в борбата с османците.
Като не получава разбиране от страна на Горчаков, който се страхувал, че прекалено активна политика на Русия моеж да предизвика европейски коалция против нея, както това е вече се случило по време на Кримската война, Игнатиев решава да напусне поста си в Министерството на външните работи и да премине на военно-административна служба.
Но Горчаков, който в момента търси кандидатура за посланик в Цариград, уговаря Александър II да назначи Игнатиев.
Така на 14 юли 1864 г. Николай Игнатиев е назначен за извънреден и пълномощен министър в Турция, на 30 август 1865 г. е произведен за генерал-лейтенант, на 25 март 1867 г. е назначен за извънреден и пълномощен посланик на Руската империя в Османската империя.
Петя Паликрушева