Трудно ми е да обясня какво стана с българското образование след реставрацията на капитализма, макар че трийсет години съм бил преподавател във висши учебни заведения. Как така стана, че днешна капиталистическа България е сочена като страната с най-неграмотно население в Европейския съюз? Как е възможно десетки хиляди деца да не посещават училище – по последни данни една трета от тези, които задължително трябва да учат? И една голяма част от тях да имат затруднения при усвояването на българския език. Защо една четвърт от българските ученици изобщо не четат книги? И какво е това обезбългаряване на учебната програма под влияние на неолибералната образователна политика? Та образователната ни система се сочеше за пример от западни специалисти. Маргарет Тачър като министър на английското образование посещава социалистическа България през 1971 г. и след това по Би Би Си изказва възхищението си от българския модел на образование и възпитание. Мога да посоча и други чужденци, които са изтъквали предимствата на нашата образователна система.
Но да продължим с въпросите. Защо българската държава отделя само 3,6 на сто от БВП за образователната система, което е най-малко сред страните членки на ЕС (в Естония са 16,9 на сто)? Защо средната интелигентност на нацията непрекъснато намалява и сме вече на 47-о място по този критерий в списък от 113 страни?
Нямам отговор на всички тези въпроси. Завършил съм нормално образование в най-старото училище „Иван Рилски“ на миньорския град Перник, основано още през 1903 г. Първоначално в отделенията, където строгата учителка Маргаритова четири години ни учи на четмо и писмо. После ни пое класната Вера Боянова и заедно с още няколко учители ни вкараха в света на различните учебни предмети. По настояване на баща ми се записах в новия техникум по машиностроене, защото според него той ще ми осигури хляба в многобройните пернишки заводи. Не се учудвам на неговия избор, това беше времето на техникумите и на средните професионално-технически училища, които подготвяха така нужните кадри за българската индустрия.
Техникумът, наречен по-късно „Юрий Гагарин“, бе елитен и в него постъпваха само деца с висок успех. Получихме солидно техническо теоретично образование, придружено със сериозно практическо обучение в цеховете по стругарство, шлосерство и леярство към техникума. Друг е въпросът, че още докато още учех в него, разбрах, че съм скаран с техниката и ме влекат литературата и историята (само по тях и по физкултура имах шестици). От 27 души курс осем веднага след казармата започнаха да работят в различни заводи и предприятия на Пернишко. Останалите 19 завършихме висше образование – основно в техническите университети, но и ВИФ и военно висше училище, и повечето започнаха да работят като инженери и икономисти, главно в пернишките заводи, а двама като преподаватели в нашия техникум. Трима души продължихме да се развиваме в науката и станахме професори.
Моят път тръгна по друго направление, защото под влияние на романите на Андрей Гуляшки за контраразузнавача Авакум Захов след казармата кандидатствах и завърших школата на МВР в Симеоново, а след това и Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски“. След като поработих в контраразузнаването 10 години и защитих докторска дисертация, станах преподавател в моята школа в Симеоново. Оттам бях пенсиониран през 1992 г., вече като доцент по защита на националната сигурност.
След като се пробвах в света на бизнеса и разбрах, че от мен не става бизнесмен, по щастливо стечение на обстоятелствата през 1998 г. станах преподавател по „Теория на разузнаването и контраразузнаването“ във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, специалност „Защита на националната сигурност“. Там станах професор, а също доктор на науките. Две години преподавах дисциплината „Разузнаването в международните отношения“ в Нов български университет, а последните три години водя два магистърски курса в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Та като преподавател навлязох в света на образованието в страната и след 1989 г. И разбрах, че нещо става в него. Донякъде в началното и средното образование и повече във висшето образование. Първо,
по нивото на студентите
В първите години идваха студенти, които бяха на едно добро интелектуално равнище. Мотивирани, с желание да навлязат в света на разузнаването и контраразузнаването и евентуално да започнат работа в службите за защита на националната сигурност и обществен ред. И сега си спомням някои от тях, които ме впечатлиха с добрата си подготовка по моите предмети и с доброто си представяне. Част от тях успяха да постигнат желанията си и ги виждах по-нататък като служители на ДАНС, на МВР, на митническите служби, в Министерството на правосъдието, в частни охранителни фирми.
Постепенно обаче представянето на следващите студенти на изпитите ставаше все по-слабо. И което повече ме впечатляваше, писмените работи бяха все по-неграмотно написани. С фрапиращи граматически грешки, с неясни изрази, с все по-грозни и нечетливи почерци. Започнах, когато влизах за първи път в някоя група, да изписвам на дъската думите „сигурност“ и „разузнаване“, за да им кажа, че не може да следват в тази област и да пишат „сигорност“ и „разознаване“. И въпреки това нямаше вече курс, в който някои да не допускаха тези граматически грешки. Дори започнах да разговарям индивидуално с отделни студенти, които пишеха крайно неграмотно, за да ги съветвам да вземат мерки да подобрят писмената си култура. Между другото, това явление се забеляза от целия преподавателски състав и някои съвсем сериозно предлагаха и настояваха да се въведе в специалността отделна дисциплина „Българска граматика“, за да се преодолеят пропуските от основното и средното им образование.
И още едно явление. С всяка година идваха все по-немотивирани и неподготвени студенти, както на семинарните занятия, така и на изпитите по отделните предмети, та дори и на държавните изпити. Явява се, не знае нищо, гледа те в очите и мълчи. Явява се втори път, пак същата картина. На третия път разбираш, той просто чака да му пишеш една тройка, за да се отървеш от него. И негласно сякаш ти говори: „Аз си плащам и ти трябва да ме пуснеш заради това“. И трябва да си призная, че не само аз, но и други преподаватели понякога се предавахме, вдигахме ръце и се отървавахме от тях. С надеждата, че за държавния изпит ще се подготвят по-добре, което обикновено не ставаше.
После дойде демографската криза. Започна борба между университетите за привличане на нови студенти. Дори ни задължаваха нас, преподавателите, да се отчитаме колко младежи сме агитирали, за да следват в университета. Резултатът беше, че вече се приемаха за студенти и такива, завършили средно образование с ниски дипломи, направо тройкаджии. Само и само да имат някаква нормална натовареност преподавателите и да се осигури материалното съществуване на университетите. Спомнете си вие, които сте следвали по времето на социализма, каква жестока борба бе за едно място в университетите с тежките приемни изпити. Но следваха добри, кадърни и знаещи млади хора.
Вероятно студентите, които учат сега в 50-те висши училища, са повече, отколкото по времето на социализма. Тогава само 15 на сто от завършилите средно образование са продължавали да повишават образованието си. Но ви уверявам, че нивото на студентите е категорично в полза на тези от социалистическо време.
Критична обаче бе не само ситуацията със студентите. Част от преподавателите се превърнаха в „гурбетчии“ и преподаваха (на щат, на половин щат, на хонорар) в три – четири, та дори и в пет висши училища. Те непрекъснато пътуваха из цялата страна, за да си изнесат лекциите, да изпитват, да участват в различните катедрени, факултетни и академични съвети. Това разпиляване на силите им, тази всекидневна „умора“ бе за сметка на
качеството в преподавателската дейност
Водеше до намаляване на тяхната взискателност към студентите, до някаква взаимна компромисност между тях и в крайна сметка до принизяване на нивото в училищата.
Към това трябва да се прибави, че немалка част от тях бяха на години и постепенно отпадаха от преподавателския състав, а вече бе нарушена приемствеността в подготовката на кадри.
Нещата се влошиха с приемането на новия Закон за висшето образование, който изискваше определено количество преподаватели със степени и звания в даденото висше училище. И пред опасността от тяхното закриване поради липса на достатъчно хабилитирани лица, започнаха да се произвеждат прибързано и масово доценти и професори. Повечето заслужено, но част от тях без особена научна и преподавателска дейност. Този „рояк“ от нови доценти и професори снижи още повече нивото на преподавателския състав. Висшите училища се спасиха от закриване, но за сметка на качеството в преподавателската дейност.
И още една важна разлика в образователната система сега и преди 10 ноември 1989 г. Вероятно родителите са ми купували учебниците и тетрадките, когато съм започнал да уча в началното и основното училище и след това в техникума. Но никога не съм чул да се оплакват, че това е в тежест на семейния им бюджет – бяха много достъпни тогава. После, докато следвах в Софийския университет, не представляваше някакъв финансов проблем да се снабдявам с учебници, не бяха скъпи. Нито пък съм плащал някакви такси за това, че университетът ми дава своите знания. Не съм имал особени разходи и покрай защитата на докторската си дисертация.
Образованието бе действително безплатно
Какво стана сега? В тези вече частни университети, за да следваш, си плащаш. Не толкова студентът, колкото неговите родители. Свидетел съм как с всяка година тези такси на семестър се увеличаваха в университета. За да станат сега около 1000 – 1500 лева на семестър. Плюс разходи по настаняването в града на университета, ако не си от него. Плюс храната и други странични разходи. Умът ми го не побира. То и затова по-голямата част от редовните студенти реално работеха някъде. Жал ми бе за тях. Но повече ми бе жал за родителите, много от които деляха от залъка си, за да получи тяхното дете висше образование. Не напразно значителна част от студентите не издържаха материално и прекъсваха следването си. Старият лозунг „Учи, за да не работиш“, се промени в „Учи, за да работиш“, а още по-точно в „Учи, за да отидеш на работа в чужбина“.
Спирам дотук да споделям отношението си към образователната система в страната въз основа на моя личен поглед. Няма да досаждам на читателите и с това, което и те знаят за нейното състояние. От вестниците, от телевизията и радиото, от Интернет, от разкази на свои близки, от свои лични преживявания. За закриването на стотици, а може би хиляди училища в селата и малките градове поради липса на ученици (видях една цифра за 1500 закрити училища). Между другото през 2016 г. и моят елитен техникум „Юрий Гагарин“ в Перник, намиращ се в една от най-хубавите сгради на града и имащ изключителна материална база за обучение, бе закрит. За това, че децата на ромите масово не посещават училище. За остаряването и липсата на достатъчно учители. За това, че вече няма повтарачи, че учителите избягват да дават слаби оценки на учениците. За нивото и съдържанието на учебниците и учебните помагала. За това, как ученици или техните родители малтретират учители. За обезбългаряването на учебниците, за тяхното политизиране и пренаписване на историята на българския народ. За махането от учебниците на произведения на колосите на българската литература. За това, че не можеш да разбереш от учебниците какво е било лошото на турското иго, срещу какво са се бунтували Левски и Ботев, в какво се изразява подвигът на опълченците.
Мога да посоча и много данни за образователната система преди 1989 г. Че от осем висши училища през 1944 г. през 1989 г. те са вече 30, в които 14 500 преподаватели обучават над 100 хиляди студенти. Че за четиридесет години се дипломират около 400 хиляди висшисти и през 70-те години те са 3,1 на сто от населението, с което България изпреварва и редица високоразвити западни държави. През 1949 г. е имало 256 машинни инженери и 302-ма електроинженери, през 1989 г. само в машиностроенето, електротехниката и електрониката инженерите са 35 хиляди.
Опонентите на носталгиците по социалистическото образование веднага ще кажат, че то бе силно идеологизирано и съобразявано с марксистко-ленинската идеология на БКП. Вярно е това, но е вярно, че даваше солидна професионална подготовка на учащите се, че се опитваше да допринесе действително за „многостранното развитие на личността“, че „патриотичното възпитание“ бе важна негова инициатива, особено покрай изпълнението на националната програма „1300 години България“.
Знам, че от 1989 г. непрекъснато се извършват реформи в образователната ни система. Очевидно се правят опити за нейното качествено подобряване. Хубаво е, че се увеличиха рязко заплатите на учителите и може би ще влязат в училищата млади преподаватели. Че се предприемат мерки за повишаване на качеството на университетските преподаватели. Дано се възстанови и повиши нивото на образователната ни система.
Но е факт. Незадоволителното състояние на образованието в страната ражда носталгия. Носталгия от страна на учители и училищни деятели, от дядовци и баби на ученици, от техни родители, от всички, които се вълнуват от проблемите на образованието. Които сравняват системата на образование преди и след 1989 г. и гледат с тъга и болка към миналото.
Откъс от новата книга на Бончо Асенов. Носталгията в България, С., Изд. „Скала принт“, 2020