3 част
Съветските полкове стояха в очакване
В нощта на 26 април 1978 г. тайната полиция на Дауд, по обвинение в организиране на масови безредици, изпрати в затвора целия връх на НДПА, включително Кармал, Тараки и членовете на Централния комитет, включително обещаващия Хафизула Амин. Цял ден Дауд вярваше, че е успял да обезглави лявото движение. Но в 10 часа сутринта на 27 април жителите на Кабул чуха грохота на танкове, рева на самолети и изстрели: априлската или Сауровата революция беше започнала.
Тя се оказа се пълна изненада не само за Дауд, но и за съветското посолство и разузнавателни резиденции. НДПА, без да информира Москва, която би могла да попречи на плановете й, се бе подготвила предварително за преврат, по време на ареста си Амин бе успял да предаде заповедта за започване на въстанието чрез сина си. След кратки, но жестоки битки съпротивата на лоялните към диктатора части бе разбита, Дауд и семейството му бяха убити.
Освободени от затвора, Кармал, Тараки и Амин обявиха образуването на Демократична република Афганистан.
СССР неочаквано получи държава на южната си граница, чието ръководство беше нетърпеливо да изгради комунизъм с афганистански характеристики, като първо нареди на всички мъже да си обръснат брадите, забрани принудителните бракове, позволи на жените да не носят бурки и започна кампания за премахване на религиозните отживелици.
На селяните беше дадена земя, всички просрочени задължения бяха простени с указ. Започна масирана ликвидация на неграмотността. Подобни радикални реформи срещнаха съпротива сред консервативното селячество. Тези чувства бяха използвани за свои собствени цели от членовете на дясната опозиция, които бяха избягали в Пакистан, които с подкрепата на пакистанското разузнаване започнаха да се връщат в Афганистан като „преден отряд на джихада“.
Преобразованията започнаха да буксират.
В същото време в ръководството на НДПА започна трескава борба за власт: революцията започна да поглъща децата си. Тараки, който стана държавен глава, започна масови репресии: видни парчамисти, включително бившият първи вицепремиер Кармал, а след това секретар на градския комитет на Кабул, Наджибула, бяха изпратени далеч от Афганистан — в чужбина на дипломатическа работа, а техните привържениците масово баха арестувани по подозрение за организиране на заговор.
Всичко това безпокоеше Москва. Ведната след революцията Международният отдел към ЦК положи немалко усилия, за да примами халкистите и парчамистите, но съветските другари не успяха да предотвратят разкола.
Опитите да се спре разгрома на «Парчам» завършиха с неуспех: в Москва се убедиха, че Тараки и Кармал дотолкова люто се ненавеждат помежду си, че заедно няма да могат да управляват страната.
С победата на Тараки СССР се примири, считайки, че е по-доре един авторитарен, но лоялен ръководител, отколкото постоянен разкол в правителството.
Главният партиен идеолог Михаил Суслов заяви, че целта на Москва оттук нататък е „да превърне Афганистан във втора Монголия“.
По време на посещението на Тараки в СССР през декември 1978 г. бе подписано споразумение за приятелство и сътрудничество, четвъртият член на което предвиждаше въвеждането на съветски войски в случай на заплаха за завоеванията на Саурската революция.
Скоро въпросът за прилагането на този член придоби пълна актуалност. Съветският съюз трябваше да изпраща все повече военни съветници в Афганистан, за да помага на афганистанската армия в борбата с увеличаващите се муджахидини, които бяха снабдени с оръжие от пакистанското разузнаване и ЦРУ. Един след друг избухваха антиправителствени безредици — в Гардес, Херат, Джалалабад бяха убити съветски офицери. Афганистанското ръководство буквално бомбардира Москва с искания да изпрати войски, но Политбюро отказваше да даде разрешение за мащабна намеса, призовавайки Кабул да възстанови реда сам.
Единственото, на което Старият площад се съгласи, беше да прехвърли въздушнодесантен батальон, облечен в афганистански униформи, в Баграм и да изпрати няколко групи от КГБ в Кабул. Бавно, много бавно, благодарение на постоянните искания на Тараки, Амин и техните сътрудници, както и на новите и нови безредици, които подкопаваха властта на НДПА (до октомври 1979 г. официален Кабул контролираше не повече от 20% от територията на страната) , Москва промени отношението си към случващото се в Афганистан.
Ако през март цялото Политбюро на СССР беше против въвеждането на войските, то през август главата на ПГУ Владимир Крючков върна на заместника си Яков Медяник записка за нецелесъобразността на интервенцията с думите:
„С такова заключение няма да отида на Стария площад, те просто няма да ме разберат там.”
Край на 3 част, следва продължение
Петя Паликрушева
