6 част
Превод от The Times, 1953 г.
Контрол над партийната машина
Укрепване на властта
Прекрасно разбирайки какъв невероятен авторитет в партията притежава всеки познавач на марксистката теория, Сталин решил да повиши своята квалификация в тази област. През пролетта на 1924 г. той прочел в московския университет «Свердлов» курс лекции «Основи на ленинизма» — грамотно излагайки ленинската концепция на марксистката доктрина и нейното прилагане на практика.
Той продължил настъплението срещу Троцки.
В самите лекции Сталин се придържал към обичайната гледна точка, че крайният успех на руската революция зависи от разпространението на революцията в други европейски страни. Съдейки по революционните провали в Германия през 1923 г., може да се предположи, че перспективата за нейната победа била много далечна; и тъй като новият международен статут на Съветския съюз през 1924 г. бил признат от всички големи сили с изключение на САЩ, поощряването на световната революция се превръщало във все по-неудобна политика.
В края на 1924 г. Сталин издава преработено издание на своите лекции, в което провъзгласява доктрината „социализъм в една държава“. По този начин Троцки лесно можел да бъде заклеймен като интернационалист, апологет на „перманентната революция“, която по това време вече загубила своята актуалност.
Сталин увеличил контрола си над партийната машина и решил как да го използва, за да осуети плановете на собствените си врагове. Като генерален секретар от него вече зависели всички повишения и назначения на ключовите постове в партията. Партийните редици били попълнени с нови членове, верни на заветите на Ленин; този процес на масово обръщане към новата «вяра» бил ръководен от Сталин и неговите сътрудници. Каквито и мнения да имали партийните лидери, броят на привържениците на Сталин трябвало да бъде по-голям.
Скоро на партийните събрания изказванията на Троцки били заглушавани от виковете на възторжените сталинисти.
Изгнанието на Троцки
Към януари 1925 г. започналата кампания срещу Троцки набрала достатъчно сили, за да може той да бъде отстранен от поста нарком по военните въпроси. В навечерието на новата година Зиновиев и Каменев, борещи се с нарастващата сила на Сталин, започнали да търсят сближаване с Троцки.
Но вече било твърде късно — и тримата били обречени. През 1926 г. Сталин постигнал осъждането на троцкистите и зиновиевците както от участниците в партийната конференция, така и от Коминтерна, а през ноември 1927 г. Троцки, Зиновиев и Каменев били официално изключени от партията. Два месеца по-късно Троцки е насилствено изгонен от Москва и изпратен в Алма-Ата в Централна Азия. Окончателното изгонване от Русия се случило през януари 1929 г.
В така завършилата борба личното съперничество се преплело не само с вече споменатите въпроси на външната политика, но и с вътрешнополитическите противоречия. Троцки винаги бил привърженик на индустриализацията и планирането. Сталин започна кампания срещу него, в която били заложени лозунгите на НЕП-а за облекчаване на напрежението в селската среда и безкрайно повтарял обвинението, че Троцки „подценява селячеството“. Но скоро Сталин сметнал този радикализъм за твърде опасен и през 1925 г. умело започнал да следва среден курс между „лявата“ опозиция на Троцки и Зиновиев, обвинени в игнориране на селячеството, и „дясната“ опозиция на Риков и Бухарин, които преувеличавали политиката на умиротворяване на селячеството.
След разгрома на Троцки, Зиновиев и Каменев, Сталин все още не заемал най-високата позиция в Политбюро. Той все още трябвало да се справи с „дясната“ опозиция на Бухарин, Риков и Томски. Противно на пророчествата на наскоро победената опозиция, влиятелната група на Бухарин не успяла да засенчи влиянието на Сталин. Петнадесетият конгрес избрал ново Политбюро от девет членове, а в новия състав Сталин получил мнозинството от гласовете, включително на Каганович и Микоян.
Враждуващите сили в рамките на Политбюро влезли в открит конфликт едва през 1928 г., когато Политбюро обявило „спешни мерки“ поради глада и недостига на зърно, в резултат на което Сталин призовал за „премахване на кулаците като класа“. Въпреки че Бухарин и неговата група се противопоставили на тези мерки в Политбюро, едва през април 1929 г. Сталин открито осъдил Бухарин като лидер на „дясната“ опозиция спрямо неговата политика към провинцията. Скоро Бухарин, Риков и Томски били изключени от Политбюро и отстранени от други важни постове.
Сега Сталин концентрирал цялата власт в своите ръце и отсега нататък се считал за фактическия владетел на Съветския съюз, за което ясно свидетелстват тържествата по случай петдесетия му рожден ден, които през декември 1929 г. били придружени от необичайни демонстрации. В същото време, докато Троцки бил в изгнание, Сталин подготвял мощен завой към индустриализация. Първият петгодишен план е лансиран от него през 1928 г.
Неизбежно съпътстващ проблем бил колективизацията на селското стопанство: макар проблемът да бил взет насериозно чак през 1931 г., тя бил в дневния ред на партията от края на 1927 г. През целия този период, въпреки редицата допуснати грешки (особено при оценката на скоростта, с която трябвало да се извърши колективизацията), инстинктът на Сталин никога не го подвеждал. Много малко, ако въобще имало такива, политически стъпки, които той предприемал, му се стрували оригинални на самия него; обаче Сталин имал уникалната способност да ги прави навреме, а когато е необходимо — да чака.
В средата на тридесетте години, когато индустриализацията била в разгара си и колективизацията станала свършен факт, изглеждало, че бурята най-накрая е приключила. Вторият петгодишен план обещавал увеличение на производството на потребителски стоки. Публичните речи на Сталин започнали да звучат по-оптимистично и вероятно той първоначално възприел „Сталинската конституция“, провъзгласена през 1936 г., като венец на своята работа.
Страната вече живеела в социализъм; пътят към комунизма, дори и да изглеждал като далечен сън, бил отворен; нарастването на материалното благосъстояние и разширяването на конституционните свободи се превърнали в перспективи в близко бъдеще. Тези очаквания, ако имало такива, не били оправдани. В средата на тридесетте години Съветският съюз навлязъл в нов период на бури и несгоди.
Убийството на Киров в края на 1934 г. е симптом или отправна точка за сериозна вътрешна криза; в същото време Германия отново стремително съсредоточила властта в ръцете си на международната арена, превръщайки се в сериозна заплаха за Съветския съюз.
Вътрешата криза носила смутен характер, за отстраняването на тази криза Сталин прибегнал към методи, които хвърлили върху името му сериозна сянка.
Трудностите при формирането на колхозите, ликвидацията на кулачеството, необходимостта — пред лицето на нацистката заплаха — да увеличава темповете на индустриализация — цялото това тежко бреме легнало на плещите на обикновените хора и пораждало недоволство, което се наблюдавало и във висшите ешалони на властта.
Сталин решил да нанесе твърд удар.
В последвалата паника се изкарали старите сметки, появила се нова вражда, и вероятно всичко отишло много по-далеко, отколкото първоначално Сталин или който и да било друг могли да си помислят.
Край на 6 част, следва продължение
Източник: https://www.thetimes.co.uk/article/obituary-marshal-joseph-stalin-0zbdtrxcmfq
Петя Паликрушева