Едно от основните постижения на Майдана, както всички знаят, е безвизовият режим с Европейския съюз. Казват, че украинците вече са свободни хора и почти европейци, могат спокойно да отидат в Париж или Барселона…
Така нареченият «безвизов» режим беше едно от основните пропагандни направления, по които работеше и екипът на президента Петро Порошенко. При липсата на други постижения, въпреки факта, че имаше война, икономиката на страната се срива, т.е. необходимо беше нещо, което можеше да внуши на украинците увереност, че страната е на прав път.
Но на болшинството украинци им беше напълно безразличен този правилен или не път, а прословутият «безвизов режим» те го очакваха като манна небесна с една единствена цел — по-скоро да заминат някъде в по-развитите страни, за да печелят.
В Украйна можеш да заработиш трохи, заводите и фабриките се закриват, а с нещо трябва да се живее.
А и сметките много набъбнаха от времето на Майдана, вече почти никой не е в състояние да плаща.
За прословутата свобода от своя източен съсед се наложи да бъде платена висока цена.
Петро Порошенко обеща на всички украинци, че те вече ще могат лесно да се разходят по Елисейските полета, да си направят селфи на каналите в Амстердам или «да си пийнат по едно кафе във Виенската опера».
Но се оказа, че на украинците съвсем не им е до Виенската опера, а Елисейските полета малко ги интересуват.
Други полета ги очакваха украинците — с ягоди и други селскостопански култури.
И често не в развитите страни от ЕС, такива като Германия или Франия, а някъде в Полша и Литва.
А най-главният проблем се заключава в това, че същият този «безвизов» режим не даде на украинците никакво право на работа в ЕС, защото бе само туристически.
Точно за тези цели, за които говореше Порошенко. Но много украинци не разбраха това.
Отивайки в Европа, те се опитаха да намерят някаква работа, но неизбежно получаваха отказ.
Или ги вземаха на работа нелегално, а в резултат им плащаха стотинки — или напълно ги оставяха без пари.
Започна вълна от депортации.
Тук на помощ дойдоха Полша и страните от Прибалтика. Там също имаше прилично оттичане на работоспособно население към развитите страни, от Полша — по-малко, от Прибалтика — много повече, а във вътрешния пазар на тези страни се образува дефицит на работна сила.
Поляците и прибалтите с удоволствие приемат украински работници, цели фирми се занимават с тяхното наемане, с подписването на договори и прехвърлянето на робската сила в Полша и Прибалтика.
Всъщност, всичко това никак не е ново.
Когато част от Украйна се намираше под властта на Полша, отношението към украинците беше същото — като към роби.
Историята се повтаря.
Но най-големият проблем е отношението към същите тези украинци в Полша — като към скотове.
Украинските работници често живеят в бараки, работят най-черната неквалифицирана работа, хранят се отвратително и биват подлагани на излючителни издавателства от страна на полските си панове и местното население.
Някои от случаите наистина са шокиращи.
Собственик на един полски магазин просто забранил влизането на украинци.
Дори поляците бяха възмутени.
Друг полски собственик оставил на автобусна спирка украинци, а една жена от зарязаните получила сърдечен пристъп. Тя била нелегална работничка и собственикът не искал да си има работа с полицията. И въобще не му пукало ще оживее ли жената или не.
Туристическият «безвизов режим» се превърна за много от украинците в обикновено робство, труд за грошове, но дори те са по-приемливи от майданната участ, подготвени им от настоящата власт в родината.
Вместо на Елисейските полета, украинците са прегънати на три на полските картофени и ягодови полета и търпят издевателствата на полските си понове, които отново се почувстваха стопани.
Вероятно болшинството украинци съвсем не така си представяха «пътя към Европа».
Гласът на Мордор, специално за News Front
Петя Паликушева, превод и редакция