2 част
По време на Студената война и до началото на 2000-те години сред американския елит имаше силен консенсус относно запазването на водещата позиция в световната политика. Изморителните и безкрайни войни в Афганистан и Ирак обезкуражиха много американци не само относно проблемните места като Близкия изток, но и от международната намеса като цяло.
Разколът имаше пряко въздействие и върху външната политика.
През годините на Обама републиканците заеха войнствена позиция и критикуваха демократите за руското „рестаратиране“ и наивното отношение към президента Путин. Бившият президент Тръмп обърна нещата, като открито се обърна към Путин, а днес почти половината от републиканците виждат демократите като по-голяма заплаха за американския начин на живот от Русия.
Водещият в консервативна телевизия Тъкър Карлсън пристигна в Будапеща, за да похвали авторитарния унгарски премиер Виктор Орбан. Да „прецакат либералите“, както се изразиха самите десни, е по-важно за тях, отколкото отстояването на демократичните ценности.
Все още има повече консенсус относно Китай: и републиканците, и демократите са съгласни, че това е заплаха за демократичните ценности. Но това не е достатъчно. Тайван, в случай на китайска атака, ще се превърне в по-сериозно изпитание за американската външна политика от Афганистан.
Готови ли са САЩ да пожертват своите синове и дъщери за независимостта на този остров?
Или САЩ ще се осмелят да влязат във военен конфликт с Русия, ако Москва нахлуе в Украйна?
Това са сериозни въпроси без лесни отговори, но аргументираният дебат за американските национални интереси вероятно ще бъде направен през призмата на партийните борби.
Глобалното влияние на Америка вече пострада от разкола, дори ако бъдещите изпитания не бъдат взети предвид.
По думите на специалиста по външна политика Джоузеф Най, влиянието на САЩ зависи от „меката сила“, тоест от привлекателността на американските институции и обществото за хората по целия свят. Това привличане е намаляло значително: едва ли някой би казал, че американските демократични институции са работили гладко през последните години, или че американската политическа племенна вражда и дисфункцията са достойни за подражание. Отличителната черта на зрялата демокрация е мирното предаване на властта след избори.
А на 6 януари този изпит за страната се провали с трясък.
Основният политически провал на администрацията на Джо Байдън през седемте месеца на власт беше невъзможността да се предвиди бързия крах на Афганистан. Въпреки цялата грозота на случващото се, решението за изтегляне на войските в дългосрочен план може да се окаже правилно. Байдън реши, че оттеглянето ще позволи в бъдеще да се измести вниманието към решаването на по-сериозните проблеми от страна на Русия и Китай. Надявам се да вземе това насериозно. Барак Обама така и не успя да се обърне към Азия, защото Америка се съсредоточи върху борбата с бунтовниците в Близкия изток. Настоящата администрация ще трябва да преразпределя ресурси и политическо внимание, за да ограничи геополитическите съперници и да взаимодейства със съюзниците.
Малко вероятно е САЩ да си върнат предишния статут на хегемон — а и не бива да се стремят към него.
Това, на което те могат да се надяват, е да поддържат заедно със страните-съидейниците световния ред, който е благоприятен за демократичните ценности. Дали те ще успеят в това, ще зависи не от краткосрочните действия в Кабул, а от възстановяването на националното самосъзнание и целеустременост у дома.
Автор: Франсис Фукуяма — старши научен сътрудник в Станфордския институт за международни изследвания и директор на Центъра за демокрация, развитие и върховенство на закона.
Източник: https://www.economist.com/by-invitation/2021/08/18/francis-fukuyama-on-the-end-of-american-hegemony
Петя Паликрушева