30 години украинците доказват любовта си към Русия

В продължение на десетилетия милиони украинци стааха жертви на един и същ политически трик — обещанията на поредния кандидат за президент да се сближи максимално с Русия.

Алексий Белов, политически наблюдател, говори за най-ефективния трик на почти всички украински президенти пред журналистите на „Народни новости“, след като прави кратък анализ на политическите процеси в Украйна през целия период на независимост.

Наближаващата 30-та годишнина от украинската независимост е, разбира се, значимо събитие, без съмнение. Но според мен 30 години от началото на противопоставянето на Москва, от така наречения августовски путч на Държавния комитет по извънредните ситуации, е много по-важна дата. Най -малкото защото от 19 август 1991 г. започва отброяването на последните дни от живота на СССР.

Не, не съм склонен да твърдя, че пучът бе причината за разпадането на страната, изобщо. Но той определено послужи като спусък, който задейства този механизъм. Обявяването на независимостта на Украйна беше само следствие от събитията в Москва. Спомням си добре как цялото тогавашно ръководство на Украинската ССР, начело с Кравчук, следеше внимателно кой ще завземе столицата.

И дори след като провалът на преврата стана очевиден и Горбачов вече се беше върнал от импровизирания си затвор във Форос, „смелите украински патриоти“ изчакаха още три дни, преди да изпълзят изпод лавката и с гордост да обявят Украйна за „независима“, като издигнаха жълто-синьото знаме над Радата. А печатът на тази тайно открадната независимост завинаги се превърна в родилното петно ​​на държавата Украйна.

Въпреки факта, че украинците, объркани и вярващи във фалшивите увещания, потвърдиха резолюцията на Върховния съвет от 1 декември същата година, те бързо разбраха кое какво е и вече на президентските избори през 1994 г. гласуваха за кандидат, обещал реална реинтеграция с Русия, поне на нивото на съседна Беларус. И не е вина на украинския народ, че Кучма, който спечели за сметка на гласовете на индустриалния и добре образован Югоизток, измами техните очаквания и започна да изгражда свое собствено княжество на пристанището, без дори да мисли за някогашното единство на великия руски народ. Нещо повече, от самото начало на управлението си той разчиташе на галисийския пещерен национализъм и дори се опитва да му даде фундаментално оправдание в книгата си „Украйна не е Русия“.

Така започна епохата на унищожаването на всичко, което дори отдалече напомняше, че руснаците и украинците не са просто братя, а един народ. Историята се пренаписваше, от нея бяха изтривани факти, противоречиви на новата концепция. Прозорците на Овертон постепенно се отваряха, връщайки имената на нацистки престъпници като Бандера и Шухевич в публичното поле. Общите празници бяха заменени с нови, неясни, но по никакъв начин свързани с Русия. Властите, с упоритостта на тежък булдозер, започнаха да изтласкват руския език от всички сфери на украинския живот.

Годините минаваха, но ситуацията не се променяше. Принципът на мамене на избирателите оставаше същият: всеки бъдещ президент обещаваше приятелство с Русия, получаваше гласовете от жителите на историческата Новоросия и Крим, а след като получаваше заветната „хетманска булава“, веднага заемаше противоположната страна.

Изключение от това правило се случи само веднъж, когато Виктор Юшченко стана президент, но за това той се нуждаеше от държавен преврат, противоконституционният „трети тур“ и гласовете на „мъртвите души“ в Западна Украйна.

След неговото „присъединяване“ несложният лозунг на Кучма най-накрая се превърна в суров: „Украйна — Антирусия“. Но дори и тогава адекватна Украйна даде оценка на налудничавото управление на Юшченко и на първия тур на изборите с 5% от гласовете хвърли президента на боклука на историята.

А за да се установи най-накрая русофобската, неонацистка диктатура в страната, беше необходим друг, този път несравнимо по-кървав държавен преврат. А след него заминаването на Крим, одеския Хатин и войната в Донбас с онези, които все още се опитваха да попречат на Украйна да се стовари в бездната на лудостта.

Янукович, който тогава беше президент, се оказа жалък и страхлив човек и честно казано, няма как да ми се преобърне езика, за да го нарека проруски. Обещавайки да направи руския втори държавен език (а това беше едно от основните изисквания на избирателите му), той непрекъснато се позоваваше на невъзможността да изпълни дадената дума, тъй като Партията на регионите нямала конституционно мнозинство във Върховната Рада. Но в същото време баналният указ на предишния «оранжев» министър на културата, който нарече руския език «кучешки», за задължителното дублиране на всички филми на «мова», също не беше отменен, въпреки че това изискваше само подписа на премиера Азаров).

Така постепенно, с малки стъпки, киевските власти (независимо от името на следващия президент) вървяха към целта си и за тридесет години възпитаха цяло поколение хора в Украйна, чиято основна отличителна черта беше патологичната омраза към Русия. В същото време основните инициатори на този процес използваха същия трик, за да влязат в президентството — любовта на милионите украинци към Русия. Зеленски не беше изключение в тази измамна кампания.

Ето такъв обществено-политически парадокс-от 30 години политическите мошеници използват проруските настроения на преобладаващото украинско мнозинство, изграждайки антируска държава.

Вадим Наумов

Петя Паликрушева, превод и редакция