Битката на войските на Александър Невски с рицарите от Тевтонския орден слага край на северните кръстоносни походи. Невски е бил и остава символична фигура, олицетворяваща величието и волята към самоутвърждаване на средновековна Русия.
Превод от Die Welt (Германия):
През април 1242 г. Александър Невски побеждава армията на западните рицари на леда на Чудското езеро. Потомците представят това като епохална битка и издигат победителя в ранг на руски национален герой.
Александър е син на великия херцог на Владимир и принадлежи към разклонената династия на Рюриковичите, която датира от шведските варяги, които през 9 -ти век основават държави в просторите на Русия. През 13 век съществуването на Русия е застрашено. От една страна, монголите покорили обширните земи на страната и наложили данък на жителите. От друга страна, на Запад католическите църковници и рицари виждат в борбата срещу православните „вероотстъпници“ възможност да спечелят славата на кръстоносци, завоеватели и мисионери.
В Ливония (днешна Естония и част от Латвия) си съперничели датчаните и рицарите от Ордена на мечоносците. Шведите настъпвали от север. Новгород, където имало един вид търговска република по западен образец, имал всички основания да се страхува и затова призовал Александър през 1236 г. да управлява армията му. Победата над шведите на Нева му дал прякора «Невски». След като се скарал със Съвета на града, той напуснал Новгород за известно време, но скоро бил помолен да се върне.
Защото Новгород бил изправен пред нова опасност. Този път от Херман фон Буксгеуден, епископ на Дорпат (днес Тарту). Той искал да придаде на новопридобитата си епархия по-голяма политическа тежест и започнал да напредва на изток. Това застрашавало изгодните търговски пътища на Новгород. Херман намерил не съвсем верни партньори в лицето на мечоносците, които през 1236 г. след тежко поражение, нанесено им от литовците, сключили съюз с Тевтонския орден. Този рицарски орден е основан в Светата земя и е поръчан от император Фридрих II за насилствено християнизиране на Прусия и Прибалтика.
Епископът и рицарите от ордена оправдавали претенциите си за власт с идеята за кръстоносните походи, които обаче в балтийските държави се реализирали не под формата на големи военни походи, а под формата на кратки набези.
През 1240 г. Ливонският орден — така нареченият северен клон на Ордена на Съюза — превзема Псков, разположен югозападно от Новгород.
Александър Невски успял да завземе Псков и от своя страна да напредне на запад. На замръзналото Чудско езеро и двете войски се сблъскали една с друга. Информацията за тяхната битка се различава значително в различните исторически източници. Докато руските хроники говорят за десет до петнадесет хиляди участници от всяка страна, западните учени предполагат, че в битката са участвали 3500 руснаци и балтийци, а от немска страна — 500 рицари и около 1000 пеши войни.
Рицарите под командването на епископа на Дорпат имали добри шансове за успех. Те били облечени в тежки доспехи и добре обучени, което им позволило да използват най -успешната си тактика върху леда на езерото — зашеметяваща атака с галопираща конница. Всъщност техният ударен клин почти пробил линията на отбраната на войските на Новгород. Пред стръмните брегове на езерото обаче атаката на бронираните конници спряла и се стигнало до близък бой, който продължил няколко часа.
Това позволило на Александър с дружината му да заобиколи врага и да го атакува отзад. Скоро пехотинците от рицарската армия били убити, а самите рицари избягали. В същото време значителен брой от тях паднали през леда и се удавили безславно.
Докато поражението не намалило силата на епископа на Дорпат и Тевтонския орден, битката при Чудското езеро имала бъдещи последствия. Оттогава западните мисионери и рицари уважават Чудското езеро, считайки го за граница на своята сфера на влияние. Там възниква граница със световно историческо значение между зоните на влияние на католическата и православната църква.
Източник: https://www.welt.de/geschichte/article175213100/Schlacht-auf-dem-Peipussee-Als-die-Russen-den-Deutschen-Orden-schlugen.html
Петя Паликрушева