Още в 1906 г. сръбският професор Йован Цаийч дава идейната и научна основа на сърбизирането на Македония. Според него Македония и Шопската област стоят в етнографско и лингвистично отношение по-близо да сърбите, отколкото до българите. Той счита македонското славянско население за флотантна, за аморфна маса, от която еднакво лесно могат да се направят и българи, и сърби.
Приемайки това становище и правейки го имено присъщо на интимната цел на своята пропаганда в Македония, още преди войните Сърбия успява да създаде тук-таме свои съидейници. От тази позиция се изхожда и между двете световни войни при опитите за сърбизиране. За въздействие върху тази «флотантна» маса е впрегнат целият обществено-политически и пропаганден апарат. Приема се масиран психологически и всякакъв друг натиск.
В черквите висят списъци със сръбски имена, на които могат да се кръщават новородените.
Променя се насилствено окончанието на фамилните имена от -ов на -ич.
Чиновниците безмилостно грабят. За тях народът казва, че от Сърбия идват «со опинци», а се връщат «со кондури».
Съдилищата нямат квалифициран кворум. Там работят хора без квалификация. Повечето юристи, назначени в Македония, отказват да заемат местата си, защото знаят, че ще трябва да осъждат невини граждани. Изборите «спечелват» с терор и насилие най-компрометираните министри и други видни служители, които не могат да се кандидатират в Сърбия. Македония става ожесточена арена за печелене на позиции главно между двете основни партии — Радикалната и Демократическата.
Масовият политически гнет и терор стигат до най-големите предели по време на парламентарните и общинските избори. Първото сериозно сблъскване между буржоазията и македонските трудови маси става на следвоенните общински избори (22 август 1920 г.) и особено на изборите през ноември същата година.
По това време от всички политически партии в Югославия само СРПЮ (к) признава българската национална принадлежност на македонските българи.
Останалите стоят на великосръбски позиции.
Населението недоволства от тази политика. Поверителните отчети на коменданта на Трета армейска област до министъра на войната изобилстват със сведения за настроението на народа.
От тях научаваме, че Македония има «голям брой комунисти», че българските настроения и пропагандата се засилват още повече въпреки терора.
«Българските свещеници и учители — се казва в един от отчетите — и днес са носители на българска пропаганда в Стара Сърбия и Македония. Те са, които на първо място тровят с българизма младежите и децата, а във възрастните бугараши поддържат вярата и надеждата, че Македония, когато и да е, ще е българска».
Комендантът посочва, че българщината има дълбоки корени в Македония и че българите там работят усилено за извоюване на полагащите им се права.
«От досега заловените документи — продължава той — се вижда ясно, че бугарашите от тази област са повели отчаяна кампания да получат своя, българска църква и училище, основавайки поведението си на договора за защита на малцинствата».
Като добър познавач на положението в Македония комендантът на Трета област настоява за по-строги наредби срещу отметниците-арнаути и комитаджиите-българи, за прилагане на специални мерки към техните семейства и памагачи (интерниране, конфискуване на имоти, настаняване на войници в семействата им на тяхна издръжка и пр.).
Той препоръчва усилено колонизиране на сръбски национален елемент «с цел потискане на арнаутското и нацинализиране на побългареното население».
Правителството изпълнява всички искания на коменданта.
То подготвя нов изборен закон, съгласно който по различни съображения голяма част от гражданите на Македония са лишени от избирателни права.
Общинските избори в областите се провеждат в различно време, за да се струпат по-голям брой полицаи. Много от комунистите са мобилизирани в армията, други съзнателно са изпуснати от списъците.
В резултат на тези машинации в Скопие от 60 000 избиратели право на глас получават само 6500, а от тях успяват да се възползват от това право едва 3200 граждани.
Петя Паликрушева