Икономическата изостаналост, данъчното ограбване, разорението и пауперизацията не изчерпват цялостната характеристика на положението във Вардарска Македония. Не по-малко важен негов компонент е и национално-политическият гнет.
Началото на политическия терор и на националния гнет се слага в деня на сръбската реокупация, когато се възобновява Наредбата за обществената безопасност в освободените области от 1913 г.
Тя забранява на македонското население всякаква политическа дейност, като предвижда най-строги наказания за пропаганда против държавата и краля.
Възвръща се и Законът за изтребване на разбойниците от 12 юли 1895 г.
Установяват се пълна цензура и жесток държавнополитически терор.
Тези мерки са продиктувани от несигурното положение на окупационните власти, защото населението на Македония явно показва отвращението си от сръбския шовинизъм и настоява македонският въпрос да се реши вън от създаващата се СХС държава.
Великосръбската буржоазия се мъчи с терор и преследвания да парира всяка политическа инициатива, която произлиза от Македония. Тя се страхува и от международната обстановка, защото предстои узаконяване и окончателно определяне границите на СХС кралство на конференцията в Париж, където ще се реши и съдбата на Македония.
Затова кралската камарила се мъчи да предотврати всякаква агитация и дейност, насочеи против сръбските претенции за Македония.
Този политически режим на най-варварски терор трае от пробива на Солунския фронт до есента на 1919 г. Когато на участниците в Парижката конференция става напълно ясно какво се върши в Македония, някои от тях съветват СХС правителството да смечки режима.
По същото време Великите сили дават гаранции на сръбските дипломати, че македонският въпрос не ще бъде решен в ущърб на СХС кралство.
При тази нова обстановка на 15 август 1919 г. правителството формално отменя посочените наредби и закони, като въвежда и в Македония сръбската конституция от 1903 г.
Гаранциите на съглашенския империализъм за решаване на македонския въпрос в полза на Югославия наистина се осъществяват. Наред с това обаче Парижката конференция се сблъсква твърде сериозно с проблема за националните малцинства в Европа и на Балканите (главно в Югославия).
Поради прекрояването на политическата карта в много държави остават компактни маси от други националности. Това налага да се приемат документи, регламентиращи статута на многобройните малцинства в европейските държави.
Наред с други облагодетелствани страни въпреки нежеланието си на 9 декември 1919 г. и югославското правителство подписва договор за покровителство на малцинствата.
Според него «СХС като държава се задължава да даде пълно и съвършено покровителство на живота и свободата на всички жители без разлика на рождение, поданство, език, раса и религия» (чл. 2).
Договорът прогласява «всички сръбско-хърватски поданици без разлика на раса, език или религия за равни пред законите и радващи се на едни и същи граждански и политически права» (чл. 7).
На всички поданици на СХС кралството разрешава свободно да си служат с езика, който желаят.
По отношение на народната просвета предвижда оказване на надлежните улеснения от държавата, за да се даде възможност на децата, чийто матерен език не е сърбохърватски, «да получат образование в първоначални училища на своя собствен език» (чл.9).
Конференцията поставя изпълнението на този договор под гаранцията на учреденото Общество на народите (ОН, по-късно ООН).
Вместо да получат покровителство, националностите в Македоия се похвърлят на системна денационализация и асимилация.
На особен натиск се подлагат българите, защото се счита, че тяхното асимилиране като национална група, която в езиково, религиозно и етнографско отношение стои най-близо до сърбите, е най-бързо осъществимо. На тази база се появява и становището на Н. Пашич, че Македония може да бъде сърбизирана «само за 10 години».
Най-напред сръбската буржоазия посяга на духовните институти на македонските българи.
Тя закрива всички техни училища, църкви, читалища, библиотеки, забранява българската реч, периодичния и ежедневния печат, не допуска проникване на български книги в Македония.
Матерният български език се забранява както в администрацията и служебните отношения, така и в частните разговори между хората.
Във сяко ведомство на видно място се поставят надписи:
«Говори се само службеним jезиком».
В училищата преди четене на молитвата учениците задължително произнасят на глас по три пъти:
«Jа сум прави србин, отац моj и матер моjа су прави срби».
Петя Паликрушева