Ненадминати конници, опитни стрелци, енергични воини, използвали стратегията на партизанската война. Били се с гърците, асирийците, мидите и персите на Дарий Велики. Кои са тези хора, които живеели на територията от Украйна до Монголия и успели да победят най-голямата военна машина на Древния свят?
Превод от La Vanguardia (Испания):
Дарий започнал да губи търпение. Царят на персите от династията на Ахеменидите, под чието ръководство били 700 хиляди души, през 514 г. пр. н. е. навлязъл в Скития, както по онова време гърците наричали териториите, разположени северно от Черно море. Той преминал Босфора и Дунава, за да сложи край на заплахата от скитите, които постоянно тормозели северните граници на държавата му.
Скитските племена обаче не влезли в битката. Вместо това те предприели бързи атаки, унищожили групите от персийски войници в изолация и се оттегляли все повече и повече в дълбините на този океан на степта, разрушавайки кладенци и унищожавайки всичко, което можело да служи като храна за персийската армия.
Отчаян, Дарий дори изпратил съобщение до Идантийр, един от номадските царе, за да го подкани за сблъсък.
„Нямаме градове, не е нужно да се опасяваме, че ще завземете нещо; ние нямаме полета, не е нужно да се опасяваме, че ще унищожите нещо. Защо тогава да бързам да се бия с теб?» — написал той в отговор.
Съобщението било придружено от любопитни подаръци: птица, мишка, жаба и пет стрели. Съветникът на Дарий му обяснил какво означават тези дарове:
„Ако не отлетиш като птица, не се скриеш като мишка или не се потопиш във водата като жаба, ще умреш от нашите стрели“.
След 60 дни, когато снабдителните му линии били атакувани и унищожени, а армията била измъчена от изтощителната партизанска война, Дарий осъзнал, че няма да спечели тази кампания. И се завърнал в Персия, жертва на стратегията, от която Наполеон и Хитлер ще пострадат повече от две хиляди години по-късно.
Кои са тези хора, които успели да победят най-голямата военна машина на Древния свят? Кой е този народ, който заплашвал не само персите, но и гърците, асирийците и мидите?
Великите неизвестни
Подобно на много други номадски народи, скитите нямали писменост, така че можем да разчитаме само на това, което другите са писали за тях. И въпреки че първите споменавания за тях се срещат в асирийските хроники, основният източник на информация са записите на Херодот. Бащата на историята поставя под въпрос произхода на скитите. Тези съмнения все още не са разрешени. Основната теория е, че скитите са номадски народ от ирански произход, който около 9 век пр.н.е. пристигнал на територията на север от Черно море от Централна Азия.
Изучавайки останките, намерени в гробовете, както и техните изображения върху гръцка и асирийска керамика и плочки, може да се разбере, че скитите били хора от европейски тип, отличаващи се с високия си ръст, често руса коса и сиви или сини очи.
За гърците и персите те били образец на дивачество. За тези закоравели в Сибир и средноазиатските степи мъже и жени войната била основната част от живота, тъй като им позволявала да получат нови пасища за добитък и да ограбят нещата, от които се нуждаели. Изображението на воюващ скит, яздещ кон и хвърлящ стрели, напомняло на гърците за митичния кентавър.
Този народ не само плашел, но и поразявал. Скитските мъже имали дълга коса и брада, те се украсявали с огърлици, гривни и обеци, носели панталони и заострени шапки, а дрехите им били от вълна, лен и кожа. Татуирали тялото си.
Въпреки своята неукротимост, скитите лесно попаднали под влияние. Първото, което те приели от гърците, бил обичаят да се пие вино. Имало обаче една разлика: гърците винаги го разреждали с вода, но скитите го пиели неразредено и в големи количества. Гърците дори имали израз: „пий като скит“.
Заслужена репутация
Тяхната свирепост в битките и кървавите обичаи подсилили образа, оцелял през вековете. Те спечелили слава за себе си. Според Херодот скитите пиели кръвта на първия враг, убит в битка, и правили бокали за вино от черепите на най-злостните си врагове.
Скитите откъсвали скалповете от мъртвите врагове и ги окачвали като украса върху сбруята на конете си. Когато разделяли плячката, воинът трябвало да демонстрира отсечените глави на противниците, които бил убил в битка. Делът на плячката, който му се полагал, зависел от броя на главите.
Скитите са споменати и в Библията, където са описани като диваци:
„И ще ядат реколтата ви и хляба ви, ще ядат синовете ви и дъщерите ви, ще изядат овцете и воловете ви“.
По-голямата част от успеха на скитите във военните дела се дължи на факта, че те са първите, които овледели техниката на битка на кон. Това им позволявало да извършват бързи атаки и да побеждават бавно воюващи армии, базирани на пехота.
Поразително е, че хората, които не строили къщи (живеели са в така наречените юрти, придвижвали се в палатки на четири- или шестколесни каруци, теглени от волове), издигали погребални конструкции, които при аристократите можели да достигнат височина от шест етажа. В тези могили за починалия те приготвяли всичко необходимо за отвъдното, където той ще язди кон цяла вечност. Тялото било поставено в камера, пълна с оръжия, бижута, огледала и прибори, заобиколено от коне.
Сред жените на починалия се провеждал конкурс, за да се определи коя жена да бъде жертвана. Избраницата трябвало да отиде в рая със съпруга си. Тя била отвеждана в килия и там била убивана. Убивали и многобройни слуги на починалия. Доказателство за изтънчеността на погребалните ритуали е фактът, че скитите мумифицирали мъртвите си, изваждали мозъка и вътрешностите и ги заменяли със суха трева.
В необятната степ, от Украйна до Монголия, са оцелели стотици надгробни могили. Намерените в тях бижута показват, че варварството, което скитите демонстрирали на бойното поле, не им попречило да създават изящни бижута, особено от злато, тюркоаз и кехлибар.
Въпреки че някои говорят за скитския произход на пуштуните или унгарците (някои дори ги свързват с келтите), генетичните изследвания показват, че съвременните осетинци са най-преките потомци на този степен народ.
Източник: https://www.lavanguardia.com/historiayvida/historia-antigua/20210618/7535489/escitas-guerreros-siberia.html
Петя Паликрушева