- Спомням си много добре каква сензация предизвика срещата Ви с Филип Димитров на „Раковски“134 в първи работен ден на новата 1994 г. Никой не разбра какво точно сте договорили тогава. Бихте ли повдигнали поне малко завесата на тайнственост около това събитие?
ЖВ: Няма никаква завеса. Договаряхме се за предсрочни парламентарни избори, естествено, и това всеки го знае. Бяхме единодушни, че възможностите на кабинета „Беров“ са вече напълно изчерпани и двете основни политически сили са длъжни час по- скоро пряко да поемат отговорността на властта. Коя в управление, коя — в опозиция — върховния суверен — народът, ще реши.
Почти по нищо друго не постигнахме съгласие. Филип Димитров настояваше да свалим Беров с вот на недоверие. Отговорих му, че единственият приемлив за БСП вариант е Беров сам да подаде оставка и че при определени обстоятелства можем да задвижим този механизъм достатъчно експедитивно.
И Димитров, и Куртев тук видимо занервничиха/което беше напълно обяснимо предвид натиска върху тях на изтичащото политическо време и на стесняващото се политическо пространство/ и изразиха определени съмнения спрямо контрола на „Позитано“20 върху „плаващото парламентарно мнозинство“ и върху собствената ни парламентарна група/които впоследствие се оказаха не съвсем безоснователни/.
В отговор те отхвърлиха предложението ни за въвеждане на мажоритарен елемент в избирателната система, за промени в конституцията, разширяващи парламентарните правомощия за сметка на президентските, и за ново законодателство за съдебната система, поставящо началото на оздравителни процеси в тази проядена от корупция и бюрокрация система. Ясно бе,че дори по тези проблеми с общонационално значение в СДС са твърдо решени да следват теснопартийния си интерес, да не влизат в каквито и да е взаимодействия, които могат да объркат дори за миг твърди син електорат и да не разконцентрират спадащия си политически потенциал.
Тук бе поставен съвсем сериозно въпросът за отношението към президента Желев.
На „Раковски“134 смятаха, че могат да го свалят чрез психологически натиск и искаха нашето съдействие за предсрочни президентски избори. На „Позитано“ 20 никой не бе забравил“градовете на истината“ и оставката на Младенов и категоричната ни позиция беше, че психологически натиск върху най- авторитетните държавни институции/продиктуван при това от теснопартийни цели/ е недопустим.
В разгара на гладните стачки за оставка на президента заявихме това отново и на Желю Желев, и на Ф. Димитров, и публично. Не се отклонихме на милиметър от тази позиция и в практическите си политически действия.
Но трябва да призная, че дълбоко в себе си бях жестоко раздвоен.
Знаех, че ако се стигне до президентски избори през 1994г., сигурно ще ги спечелим, което ще ни спести много рискове и ще ни спечели много шансове. Решаваща за мен бе все пак преценката, че Желев няма при никакви обстоятелства да подаде оставка, най- малкото — под психологически натиск. За добро или зло, не зная, но тази прогноза се оказа вярна и ни се наложи да поемаме управлението на страната с враждебен президент и Конституционен съд, със заредена с експлозива на огромни дефизити банкова система, с корумпирана и бездействаща съдебна власт.
А тогава, в самото начало на 1994 г., не успяхме да убедим СДС, че всичко това вреди на цялата страна/ а значи- и на тях/, че сме длъжни заедно да направим нещо, за да решим нашите общи/ а значи- и техните/ проблеми.
На „Раковски“ 134 си останаха на позицията „Колкото по- зле за България, толкова по- добре за СДС, защото толкова по- зле за БСП!“
На 4 февруари миналата година/1997г-б.м./ политическите елити се сговориха помежду си, че подобна позиция е морално допустима, в определени условия — вярна, и почти винаги- печеливша. Никак не ми се иска да вярвам, че това е така. По време на онези преговори на „Раковски“ 134 бях убеден, че не е.
И честно казано, бях доволен от начинанието, защото се убедих ,че и политици от лагера на противника поставят волята на мнозинството от хората/макар и схващана твърде формално/ над кулоарните комбинации /включително и най- виртуозните/ на елитарните малцинства.
Впрочем инициативата за тези преговори, които придадоха нужната прогнозируемост на сложните политически процеси през 1994 г., бе на Краси Премянов и той с основание се гордееше с нея.
Това може би обяснява неочаквано яростната партийна, парламентарна и медийна атака на вечно интригантствуващия срещу него Николай Камов против самата идея за срещата на „Раковски“.
Но по- вероятно е, че това беше израз на гнева на покровителя му Лилов от факта, че някой си е позволил да поставя и решава властови въпроси без негово участие или поне благословия.
По-нататъшния развой на събитията около кабинета „Беров“, „плаващото парламентарно мнозинство“, 41- ият конгрес на БСП и предсрочните парламентарни избори говорят в полза на тази хипотеза.