Бихте ли разказали за свалянето на правителството на Филип Димитров и избора на кабинета „Беров“?
ЖВ: Не знам дали си струва да влизам в детайли. Тези събития са предъвквани вече безброй пъти. Мога само да повторя, че и у мен остана твърдото убеждение, че Филип Димитрова се самосвали тогава. Впрочем той имаше повече основания за това, отколкото Андрей Луканов в края на 1991 г.- парламентарната му група вече беше разбита, правителството му се тресеше от вътрешни интриги, войната му с президента Желев беше априорно загубена.
Когато го разбра не тръгна да инсценира „общонационални стачки“, а просто поиска да провери степента на доверие, без което тъй или иначе не можеше да продължи да управлява, и естествено загуби. Но това не стана фатална загуба за СДС, защото те не оставиха станалото без анализ, оценка и политически изводи, не се опитаха да го преодолеят с „метода на изкупителните жертви“ и нито за секунда не се отказаха от яростната си опозиционна тактика.
В това отношение БСП би могла да се поучи от своя политически опонент, но тя за съжаление направи точно обратното.
Що се отнася до избора на кабинета „Беров“, сега мисля, че това беше грешка на всички ангажирани в разрешаването на политическата криза държавни институции, политически сили и личности (включвам и себе си в това число).
Както в случая с кабинета на Димитър Попов, така и в случая с правителството на професор Беров никой не спечели, всички загубиха, в това число и страната.
И основната причина не бе в самите правителства, а във факторите, които ги формираха- безотговорността на политическите сили, вътрешнопартийните им борби, страха на депутатите от избори, угнетяващото съзнание за липса на негубещ политически ход.
Ситуацията тогава наистина изглеждаше неразрешима.
ДПС си знаеше едно — второ правителство на СДС начело с Костов (!).
В СДС прекрасно помнеха своето първо разцепление — след избора на Гелев за президент във ВНС, и бяха готови напълно да излязат от властта, но да не отворят вратите на втори такъв „троянски кон“ в лицето на Костов.
Верен на вродения си бонапартизъм, Желев наистина си бе въобразил, че двамата с Беров правят историята в лично качество.
Всъщност от онова, което видях и преживях тогава, съм абсолютно убеден, че президентът нямаше никакъв контрол върху ситуацията и всъщност агентурата на няколко икономически групировки в апарата на президента сглоби тогава „екипа» на Беров.
Какви ли не идеи за министри споделих тогава с Беров (някои и досега смятам за доста добри) — той само се усмихваше, не спореше, но даваше да се разбере, че няма да стане.
Накрая споделих в партийното ръководство, че не намирам подход към Беров, че работата с него явно нито ще тръгне, нито ще върви и че може би е по-добре да препоръчаме на парламентарната група да гласува против него.
Малко след това Николай Добрев ми донесе няколко малки картончета с по едно име на кандидат — министър на всяко едно от тях (които впрочем също не изглеждаха зле, поне тогава) — още си спомням на Стоян Александров, Валентин Александров, Виктор Михайлов.
Предложи ми да ги дам на Беров без повече аргументи. Приех, колкото да не се ядосвам после на самия себе си, че не съм опитал и най- налудничавата идея.
Какво беше изумлението ми, когато в окончателния състав на кабинета „Беров“ открих почти всички имена от картончетата на Кольо.
Сега никак не се учудвам.
От другата страна на конеца, по който се движеше тогава Беров — в президентството, Димитър Иванов или някой друг от тогавашното ръководство на „Мултигруп“ вече се е бил погрижил Желев да връчи на кандидат-премиера идентични картончета…
Що се отнася до парламентарната група на БСП, тя беше в много лоша кондиция след самоизмъчването със случая „Петър Бояджиев“, с неудачното кандидатиране на Янаки Стоилов за председател на парламента, с незавършената атака на Лилов срещу Нора.
В решаващия момент много от депутатите социалисти гласуваха не толкова за правителството на Беров, колкото против нови избори, в защита на мястото си в парламента и за да бъде пуснат Луканов от „Развигор“(сделката на ОСД с ДПС в това отношение бе повече от прозрачна). Признавам, че не настоях твърдо да се върви на избори.
Първо — защото виждах, че това няма да се приеме нито в парламентарната група, нито в пленарната зала, а не исках към многобройните вече търкания между партийното и парламентарното ръководство да се прибави още един спорен въпрос, и то от такъв мащаб, и второ — защото не бях убеден докрай в точността на преценката си. Сега е ясно, че тогава бе много по- добре да се отиде на избори.
Самите резултати от гласуването щяха да наложат някаква форма на голяма коалиция между БСП и умереното крило в СДС. Именно тя щеше да се изправи първа срещу предизвикателствата на истинските реформи и политическият процес в България щеше да тръгне по класически и цивилизовани канони на парламентарната демокрация и политическата история на Европа.
Но в политиката, разбира се, минали условни времена не съществуват. Кой какво е преценявал, планирал или предотвратявал тогава, не е важно, важно е, че бе направена погрешна стъпка, не бе налучкан правилния ход. Аз поне предложих в парламентарната група да гласуваме явно и поименно, за да не се питаме после един друг „чие е това правителство?“, а всичко да се знае от самото начало.
Дори това не се прие — толкова се бяхме разцентровали тогава!
При тайно гласуване в пленарната зала бях „против“ Беров и правителството му, постарах се да разбера кои са останалите 25-30 депутати социалисти гласували по същия начин.
И още ги помня и уважавам като политици с нюх, отговорност и смелост.