Тези дни препрочетох книгата „Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов” – 335 страници, издадени през 1998 г. едно интервю на Николай Петев с Виденов. Политикът, който СДС, с помощта на кланове в БСП успаха да демонизират през 1996-1997 г. , впоследствие от дистанцията на времето си спечели оценката на хората като единствения морален и честен премиер. В книгата той говори за преди 20 години, но по много от въпросите сякаш дава оценки за днешния политически живот.
Бившият председател на БСП въвежда няколко обобщаващи образа с негативен знак – нарича ги десетоноемврийците и четвъртофевруарците в БСП. Неволно са налага сравнение с днешната БСП и с хората, които може би в бъдеще ще бъдат наречени осмомайци (на 8 май с апаратни хватки и задкулисни договорки с милионерите в БСП за председател беше избрана Корнелия Нинова).
На фона на приватизационния скандал около настоящата председателка на БСП и бизнес кариерата й, започнала при Иван Костов, няма как да не направят впечатление оценките на Виденов за синята клиентела.
Още преди 20 г. Виденов говори за „придворния контрадезинформатор Андрей Райчев”, с чиято помощ Андрей Луканов осъществява истинска кампания за очернителство на правителството, министрите, която се прехвърля и върху партията. Говори за „удобната андрейрайчевщина, която всичко може да обясни, всичко може да отрече”.
Книгата наистина е интересна, още повече, че 20 г. по-късно много от горчивите истини на Жан Виденов бяха потвърдени от времето. Затова ви предлагаме части от нея.
„Яростният спор вътре в БСП е по въпроса за отношението на партията към властта в преходния период. Той е истинската заплаха за единството й, в него са и шансовете и за консолидация. Десетоноемврийците преди и четвъртофевруарците сега много се боят дори от констатирането на този спор и току се опитват да го подменят с други – между социалдемократи и комунисти, между консерватори и реформатори, между стари и млади. И в същото време по всеки конкретен въпрос – коалиционната политика и кадровата работа, оценката на собственото управление и алтернативата на чуждото – се опитват да прокарат своята логика. Те може и искрено да са убедени, че преходът е неизбежно десен и смисълът на всички реформи е реставрацията на най-дивия ориенталски капитализъм. Че като участва във властта в такъв един исторически период, всяка една лява партия извращава историческата си същност и затова по-добре да се кипри в опозиция, докато други се „цапат” с управлението. От тази гледна точка може би им се струва напълно оправдано да сриват отвътре собствените си управления, да подаряват на противника изборните победи на партията си, да подменят искрения стремеж към национално съгласие с лозунга „Всеки друг на власт – само не ние – модерните леви, бившите комунисти!”
Това е едната възможна логика – логиката на елитите. Тя обаче няма нищо общо с очакванията на мнозинството хора, с политическата воля на лява България, с историческата мисия на социалистите да модернизират страната си с програмата на БСП, ако щете. За тези стотици хиляди няма съмнение: Социалистическата партия съществува, за да изпълнява чрез спечелени вотове перспективна на нацията политика, а когато е в опозиция – да брани всяко социално и демократично завоевание. При отказ от такъв подход БСП предава доброволно всичко на реститутките, синята клиентела или непоправимите национални нихилисти. Тази гледна точка споделям не само аз. С нея милионите избиратели на левицата извоюваха изборните победи на 1994 и 1995 г. Няма исторически опровержения на тази логика. Има само 1-2 натрапени от десницата идеологеми, които утре могат да се спукат като сапунен балон.
Изобилстват обаче съмненията в левицата и те не могат да се разсеят лесно, защото се подхранват изкуствено – и отвън, и отвътре. Десетоноемврийците и четвъртофевруарците в редовете на социалистите се боят от неизбежните сравнения с миналото и разчитат на безпаметността на хората не по-малко, отколкото управляващите.
През 1990-1991 г. те оставяха открити пространства и прокопаваха скрити канали за синята клевета, заляла абсолютно всичко от четирите десетилетия реален социализъм.
През 1997-1998 г. изоставяха и предаваха по същия начин двете години управление на Демократичната левица. И не защото това управление (или преди него постиженията на реалния социализъм) нямаше за какво и с какво да бъде не само критикувано, но и защитавано – напротив! Дали целта бе такава, не знам, но резултатът е ясен – на всяка цена да се внуши на лява България, че историческите й шансове, дори и да ги е имало – са вече пропилени.
Тази историческа клевета – за пропилени шансове – е превърната днес в истински партиен канибализъм.
Лепи се безразборно на едно или друго поколение държавни, стопански или организационни кадри.
Познатите ни кръгове разиграват театър на абсурда, като принуждават самата партия на левицата със собствените си ръце да зачерква, да обявява за ненужни, дори да заклеймява като вредни всичките си досегашни борби за правото да участва в промените и да определя характера им.
Но най-голямото им престъпление не е кадровият геноцид и самоизяждане, не политическият театър, а това, че развращават една вековна, една милионна левица, като й натрапват за партийна (на БСП) или за коалиционна (на БСП плюс Евролевицата) идеология собственото си пораженичеството, ликвидаторство и откровено предателство.»
«Трудно е да убедиш българина, нагледал се през последния век на новоизлюпена „аристокрация”, „хайлайф”, „висша номенклатура”, „елит”, че тъкмо сега поне част от неговите политици и държавници са хора като него. И почти невъзможно е да го мотивираш в трудни моменти да подкрепи човека от своята черга, който му говори горчиви истини и посочва трънливия, но спасителен път. Навикът тегли към „началството от центъра”, свикнало да омайва с пошла демагогия. Най-лесно е да го излъжеш, че въпреки тотално объркания преход, въпреки константните кризи властта все пак си е главно благинка, а не сурово изпитание, че постовете се разпределят по роднински връзки, а не по отговорности. И в трудни моменти неизменно се хваща на въдицата на изпечените интриганти и службогонци да искат главите на кадрите – заради временното си успокоение, а не да мери работата им – заради общия краен резултат.»
«По идея на Желю Желев, издигната на предизборния му митинг в Пловдив, беше нанесен престъпен удар по българското земеделие, само и само да бъдат ликвидирани „червените гнезда” – селскостопанските кооперации. Уволнени бяха хиляди стопански ръководители и държавни служители.
Синята власт започна най-безскрупулно да урежда своята партийна клиентела – кога с възможности за приватизация, кога с гарантирани места на входа и изхода на големи приятия, кога с високоплатени синекури по разни бордове, кога с престижни служби в страната и в чужбина. Този подход се оказа жилав, превърна се в траен, почти неизкореним механизъм, с който левицата по-късно не успя да се пребори докрай, макар да се опита да го стори.
Позорният закон „Панев” оскърби цвета на българската научно-творческа интелигенция. Форсирани бяха политическите съдебни процеси срещу дейци на партията от периода до края на 80-те години…
Това бе красноречив симптом от прехода, който „сигнализираше”, че обществото и политиците на „новия ден” са далеч от съвременното разбиране за демокрация и плурализъм, за цивилизовано еволюционно развитие. Независимо от многобройните атаки на див реваншизъм БСП нито за миг не спря съпротивата срещу разрушителната политика на СДС.»
Следва продължение
На снимката: Жан Виденов с журналиста Ваня Ставрева през 2016 г.