Вътре в БСП се развиваха още по- негативни процеси. Партийното строителство/по- точно разграждане/беше дадено на откуп на Сашо Томов, който вече се оглеждаше за единично лидерство/ ако трябва- и в друга партия/.
Умело подклаждани от партийната върхушка, в местните партийни организации тръгнаха „кампании за разграничаване“ от стотици и хиляди държавни, стопански и партийни кадри, които десетоноемврийците бяха нарочили за „живковисти“.
Появи се един от най- срамните документи в историята на БСП-прословутата „Декларация за отговорността и вината на партията“.
Лилов и Луканов в един глас настояваха за нея, „за да изпълнела БСП дълга си към националното съгласие за приемане на конституцията“.
Когато я написаха, се оказа, че по телевизията може и трябва да я представи единствено…Жан Виденов.
Реших да не отказвам, но и да не играя безпринципни игрички, а просто лично да се извиня на всеки, който /с основание или без/ смята, че тъкмо реалният социализъм е разбил личната му съдба. Предчувствах, че някой ден десетки пъти повече хора напълно справедливо ще обвинят за същото генетично сгрешения от българската перестройка преход и тогава ничие лично извинение вече няма да е достатъчно.
Този момент впрочем настъпи през 1996 г. Същите хора отново предложиха на страната и на партията-вместо истини- изкупителни жертви. За съжаление от рецидив това безперспективно маневриране вече се е превърнало в хроническа болест на социалистите. На него се подчинява и сегашния председател на партията.
Тогава, в края на 1991 г., предстоеше 40-ият конгрес и партията беше изправена пред същия избор.
Повечето социалисти съзнаваха, че и чужди, и свои политикани ги използват за разменна монета в пъзарлъка — не за бъдещето на националната държава, а за разпределение на нейните благини. Партията тогава каза открито „не“ на тази историческа злоупотреба, но не намери сили да ограничи носителите й.
Потърси истината, но само в кадровите промени на върха.
Тази нерешителност намали шансовете й за успех. Повторена днес може да я съсипе.
Жан Виденов