Жан Виденов: Става дума за принципен спор, който в една или друга форма се води във всички бивши комунистически партии, във всички бивши социалистически страни — спора за характера на прехода, спора за ролята на левицата в него, спора между елитарната перестройка и лявата модернизация. Той не може да не е донякъде теоретичен и абстрактен.
Но той има и съвсем конкретни проявления. Вече споменах за ред политически действия и бездействия на Лилов през 1989-1990г., които и тогава отхвърлях, а и сега съм напълно убеден — бяха погрешни. Много от тях без съмнение бяха предизвикани от комбинациите на десетоноемврийците и главно на Луканов. Очевидни за всички нас бяха непрекъснатите задкулисни атаки на този кръг срещу легитимния председател на БСП по това време — Лилов.
Но това не може да бъде оправдание за него. Въпреки призивите в съдбовните моменти през 1989-1990г., той не се обърна към партията за подкрепата, която несъмнено щеше да получи. Напротив, умишлено препятстваше окончателното разрешение на въпросите в колективните органи, прехвърляше всичко в задкулисията, където принципният подход и партийната воля просто нямаше как да пробият път.
Такива сериозни ходове с негативни последици като: съдебната политическа репресия срещу „Живков и неговото обкръжение“/а всъщност- срещу цели поколения кадри/; “контравъзродителния“ процес от 29 декември 89г.; напъждането на партията от предприятията; оставката на Младенов, избора на Желев и обезсмислянето на изборната победа на БСП, свалянето на правителството на Луканов и подаряването на мастната власт чрез временните управи — всичко това тежи на политическата съвест и на Лилов. 39-ият конгрес не донесе никакви промени към по- добро.
Само извади наяве непрекъснатите самоцелни и неразрешими конфликти между кръговете на Луканов и Лилов в тогавашното Председателство.
Вместо да поиска от ВСП сериозна смяна в Председателството, Лилов включи в него няколко „свои“ хора, съотношението на силите стана 50 на 50 и нещата окончателно зациклиха. В това „попълнение“ попаднах и аз. Смятам, че едногодишната ми работа в него бе чиста загуба на време.
През цялата 1991г. в Председателството, във ВПС, в парламентарната група и в партийния печат непрекъснато се тръбеше за някаква „стабилизация“, а в действителност и в партията, и в страната течаха процеси на деградация.
Поповото правителство бе уникално по своята безотговорност. Не си спомням нито един случай легитимен орган да му е възложил или да му е поискал сметка за нещо.
Така наречените „политкомисари“ в него — Томов и Луджев, се грижеха главно за укрепването на международните си връзки и бизнесконтакти и, разбира се, за плетенето на интриги в партийните си ръководства и парламентарните си групи. Ненапразно и от БСП, и от СДС в края на ВНС се отцепиха по няколко десетки депутати.
Чувстваше се, че много от тенденциите на регрес в социално- икономическия и общественополитическия живот стават необратими — при пълната пасивност и дори със скритото съдействие на държавните органи.
Неслучайно на изборите в края на 1991 г. най-много гласове получи една крайна, нихилистична и деструктивна опозиция.
Резултатът изразяваше протеста на хората срещу едно демагогско и безперспективно статукво. Тогавашното партийно ръководство отминаваше всичко това с пълно безразличие.
В името на „националното съгласие по приемането на конституциата “БСП тихомълком се отказа от принципа „Земята за тези, които я обработват“, отложи масовата приватизация, давайки път на реституцията, заложи мината на бъдещата финансова катастрофа и подготви почвата за плевелите на кредитното милионерство с безумния Закон за банките и кредитното дело.
Дори остави отворени вратички в конституцията за платено образование и здравеопазване и т.н.
Жан Виденов