- Конфликтите Ви с Луканов и неговия кръг, с ОСД и „перестройчиците“ са известни отдавна. Но Вас дълго време Ви смятаха за приближен на Лилов. Не се ли разграничавате от него с късна дата?
Ж. В.- Прякорът Жан Лилов бе изобретение на ОСД. Той бе тяхното оправдание пред партията, когато започнаха злостните им атаки срещу новоизбрания председател на БСП още в последната нощ на конгреса — защото, видите ли, Жан бил марионетка на Лилов.
- Никога не съм бил нито „марионетка“ нито „приближен“ на предшественика си. Николай Камов и Александър Маринов, Янаки Стоилов и Юри Борисов, а също Светлин Русев и Нешка Робева, Стефан Данаилов и Павел Писарев — това са съратниците на Александър Лилов.
Винаги съм се удивлявал на самоувереността, с която той отказва да носи каквато и да е политическа отговорност за тези хора и за техните вендети, с които непрекъснато занимават обществото. Това е негова коронна тактика — да експлоатира политически късата памет, слабата информираност и силната манипулируемост на социалистите.
Такива са типичните похвати на перестройката и нейните дейци, на които за съжаление Лилов никак не бе чужд.
Недоверието в реформаторския потенциал на собствената партия, целенасоченото й изолиране от обществените процеси, незачитането на колективната й воля- това е, което ме разочарова у него.
Да се обяви преходът за априорно десен, за да се даде той по- лесно за откуп на крайната десница и за да се отблъсне по- силно от него традиционно силната българска левица, е възможно най — погрешната идеология за един лидер на БСП.
През всичките тези години по ключовия въпрос за отношението на БСП към властта в периода на промените друго освен „Партията е уморена да управлява“ аз от Лилов не чух. Този начин на мислене бе изцяло контрапродуктивен.
А съчетан с диаметрално противоположните по смисъл вайкания за „изгубените поколения кадри в БСП“ и обещания за „силни и суперсилни правителства“- бе направо вреден.
Ето това постепенно ни превърна с Лилов от съратници в идеологически, политически и партийни опоненти.
Жан Виденов