— Тогава Вие бяхте член на Председателството на БСП и на Парламентарното й ръководство.Защо не направихте нищо, за да предотвратите дезертирането на Луканов от властта?
Ж.В.-Не знам доколко широките партийни слоеве бяха наясно с фактите.Но парламентарната група и в Председателството на БСП тези задкулисни игри предизвикаха открита съпротива.
Група млади депутати от провинцията, сред които бяха Мариела Митева, покойната Емилия Томова, Красимир Премянов, Росен Хубенов, Кирил Желев, Калин Димитров и други, решихме да обиколим страната, за да разберем що за „стачна вълна“ са спретнали професор Петков и д-р Тренчев.
Аз обиколих Пловдивския и Бургаския край. Стачки нямаше, имаше хулиганстващи граждани. Сценарият на „гражданското неподчинение“ в края на 1990г. беше същият като през първите седмици на 1997г., само актьорите не бяха все още достатъчно опитни и нагли.
Събрахме се в София, обобщихме информацията, установихме, че положението е подобно в цялата страна. Направихме за себе си извода, че обстановката ни най-малко не предполага оставка на правителството. Доколкото знам Красимир Премянов се е опитал от наше име да убеди Андрей Луканов в това, но е срещнал само възпитана досада.
Отидохме вкупом при Желев и поискахме настойчиво от него да подкрепи държавните институции, като заяви публично, че България си има легитимно правителство. Че няма стачки, но пък има улични вандали, нарушаващи закона. Желев ни даде ясно да разберем, че между него и партийните ни началници въпросът вече е изяснен, и то в съвсем друга светлина.
За капак Лилов събра Висшия съвет и парламентарната група едва след като оставката на Луканов бе вече подаден. Цял час спорихме „за“ или „против“ такъв акт. После, без да решим този въпрос, се захванахме с текста на премиерската аргументация за паническото оттегляне от изпълнителната власт. Най-накрая разбрахме, че това заявление със съдържащата се в него оставка е било записано още преди началото на заседанието ни и вече е излъчено по националната телевизия…
При такава брутална демонстрация на незачитане на партийната воля, след сдаването на партийната власт по подобен начин на някои хора в БСП им се наложи да направят огромни усилия, за да опазят Луканов от справедливото негодувание на партията. Те толкова често повтаряха „за необходимостта от компромис в името на приемането на конституцията“, че накрая партията махна с ръка и прие този довод. След този „пробив“ в опитомяването на партията, отнемане на волята й с благовидни претексти, сходни сценарии се прилагат непрекъснато.
През последната година същите персони неуморно втълпяват чудовищното за една партия самообвинение, че с отказа си от легитимен мандат за управление е предотвратила неминуема гражданска война.
С такава философия социалистите дадоха завинаги път на беззаконието.
БСП е на път да преглътне и тази самоубийствена заблуда. А напоследък „експертите по сдаването на власт“ забравиха какво са твърдели само преди 7 години. Точно те се надпреварват да се възмущават от факта, че председателят на една партия и нейното правителство Жан Виденов подал оставката си пред нейния конгрес.
Нека си обвиняват колкото си искат, но да не се надяват, че някой ще забрави как техния „образец на държавник“ Луканов, в създадените от самия него кризи, решаваше въпросите на властта винаги еднолично и винаги зад гърба и на партията, и на нейния конгрес, и на нейния Висш съвет, и на нейното Председателство.
Защото няма логика, според която една партия се чувства способна и длъжна да търси съгласие с най- крайния си политически противник, а не иска и неможе да постигне съгласие вътре в себе си.
След оставката на Луканов в края на 1990г. аз окончателно се убедих, че перестроечните елити в БСП пет пари не дават за държавността, не уважават и на зачитат собствената си партия и не виждат друго освен личния си интерес.
Ясно видях, че за да не се обезсмисли преходът, ти трябва да бъдат последователно и непоколебимо от важните политически решения за страната и за партията. Тогава обаче не подозирах на какви крайности и авантюри са способни те, за да запазят именно тази своя решаваща дума, това присвоено право на вето върху характера и посоката на прехода. Определено надцених държавническия им, партиен и човешки морал. Смятам това за една от най- тежките си грешки.
Жан Виденов