Как станахте професионален политик?
С активна организационно- политическа работа се занимавах още като ученик и студент.Езиковата гимназия и институтът по международни отношения, които завърших, формираха у мен траен интерес и определена подготовка в сферата на обществената теория и политическата практика. В същото време получих квалификация в интересна сфера- международните икономически връзки.
Възнамерявах да се посветя именно на нея, а не на обществена работа.Като млад специалист обаче бях разпределен не във външнотърговско обединение, както всички други мои съвипускници,а в пловдивската централа на една от тогавашните „корпорации“.Те бяха някакви странни творения на ранното преустройство- ни производствени обединения, ни отраслови министерства- ни риба , ни рак.
В подобно административно недоразумение познанията ми по външна търговия просто нямаше как да бъдат приложени. След като отхвърлиха молбата ми за освобождаване и получавах няколко месеца сравнително висока заплата за пиене на кафета, реших, че ще бъда къде по- полезен за себе си, и да другите, ако се прехвърля към другото поприще, в което има някакви знания и опит- обществено- политическата работа.
Кандидатирах се за секретар по идеологическите въпроси в един от пловдивските районни комитети на ДКМС, бях избран и напуснах работа.Това предизвика пълно недоумение и колегите ми в корпорацията. Те всекидневно бяха засипвани с молби за назначаване от комсомолски, профсъюзни и дори партийни кадри.
Чудесно виждаха, че всеки се стреми съм спокойна служба във ведомството с гръмко име, с големи заплати и чести пътувания зад граница. Колегите ми имаха всички основания да се чудят, разбира се- аз постъпвах точно обратното на общата тенденция. Настоях на своето и го постигнах.
Няколко години работих в ДКМС.Това беше интересна работа и ценен опит за мен.Всекидневно бях сред младите хора там, където те се учат и работят, създават семейства и възпитават децата си, прекарват свободното си време и общуват помежду си. От тогава ми е нагласата, лекотата и удоволствието да общувам с младите хора. Отхвърляйки многобройните изсмукани от пръстите или преднамерено несправедливи упреци на своите опоненти в БСП, спокойно заявявам, че нямам никакви проблеми в общуването с младежта и днес. От работата в Комсомола са познанствата ми със стотиците интересни личности, които днес са на възраст между 40 и 50 години и са сред водещите в разни сектори на икономиката и професионални среди, в ред държавни институции и обществени организации. С много от тях днес сме на различни страни на политическата барикада, но това несъмнено са хора, които си тежат на мястото с работата си, с резултатите от нея и категорично опровергават злостните подигравки към „провалените комсомолци“./Особено, когато изхождат от партии като Евролевицата,почти изцяло съставена от мои стари комсомолски познайници./
Работата ми в ДКМС продължи до февруари 1990г.Тогава влязох в ръководството на БКП.Попадайки там, ясно видях,че перестроечното ядро напълно е отписало, пожертвало/ или поне дало на откуп/младежката организация.
За такива като мен там нямаше приложно поле. В нея вече имаше място само за хора като Росен Карадимов, Юрий Борисов или Фидел Косев. Отказах да се кандидатирам за преизбиране като ръководител на ДКМС в Пловдив и напуснах Комсомола.Няколко месеца стоях без работа, после спечелих конкурс и станах специалист по външноикономическите връзки в българо- съветското смесено предприятие“Автоелектроника“ в Пловдив. Скоро след това бях избран за депутат във Великото Народно събрание.
Тогава ли влязохте в „голямата политика“?
Всъщност това стана малко по- рано-в началото на 1990г., когато станах член на новоизбраното ръководство на тогавашната пловдивска организация на БКП, делегат на 14-ия конгрес на партията и член на излъчения от него Висш партиен съвет.Всичко тава стана прекалено бързо и донякъде в противоречие със собствената ми преценка за реалните ми възможности;Но партийните органи и организации тогава просто не искаха да слушат такива аргументи.Партията бе въвлечена във всекидневни политически сражения, които тя неизменно губеше.Освен всичко друго тогавашните й кадри бяха готвени за политически сътрудници, за вътрешнопартийно строителство, а не за междупартийни сражения.
Всеки с някакви качества на политически боец бе повикан под знамената тогава и който отказа да откликне, с право бе оценен като приспособенец.
Колко аморални и антиисторични са днешните подмятания,че тогава партията сбъркала, като поверила съдбата си на нови хора!
Ако не бяха те, ако партията се осланяше само на Лилов, Луканов, Младенов и Продев, нея отдавна нямаше да я има!
Партията може и да има спасители, но те не носят споменатите имена, а са прекалено много и прекалено неизвестни, за да бъдат назовани.На тези стотици и хиляди незнайни партийни дейци дължим по- голямото уважение, а не на хората, които са си въобразили, че са живи паметници- така мисля аз.
Аз самият не привлякох вниманието на партията с кой знае какво.Наистина, не бягах от политическите сражения- в студентските и средношколските „протестни“ митинги, в „плакатните“ войни по стените на пловдивските улици, в започналите вече остри стълкновения по страниците на местната преса.
Но добре съзнавам, че доверието на пловдивската партийна организация спечелих с острия си конфликт с тогавашното АСО/което впоследствие напусна БСП/.Социалистите оцениха факта, че се оказах прав м отпора си срещу неговите пловдивски активисти.
Броени часове преди крайния срок за регистриране на партийните кандидати в изборите за ВНС през 1990г. те изтеглиха представителката си Велислава Дърева от пловдивската листа на БСП. Така господата и дамите от това „идейно течение“ проваляха цялостната кампания на пловдивските социалисти още преди да е започнала.
Не е изключено това да беше и крайната им цел. Тогавашният регионален лидер на БСП Пантелей Пачов беше принуден да намери някакво решение буквално за броени минути. Той много настойчиво апелира неколкократно заявения си пред него принципен отказ да се кандидатирам за щатни държавни или партийни длъжности. Във всякакви други обстоятелства бих повторил отказа си. Тогава приех единствено , за да могат да се регистрират листите, да избегнем заложения капан и неминуемата „служебна загуба“.
Ето по този твърде специфичен начин влязох в „голямата политика“. Въпреки собствените си необорими съмнения и възражения допуснах да ме хвърлят в битка, предварително предадена и нагло саботирана от мои“съпартийци“.
Това се повтаря и днес- в задкулисието да седят едни и същи стари влъхви, а в преките двубои и директните отговорности да се хвърлят други, които не жалят себе си и не си отработва резервни пътечки към „топли места“, когато партията претърпи загуба. Впоследствие многократно изпадах в подобни ситуации. Бих казал , че в „голямата политика“ това се превърна в нещо като моя и на част от моите другари орисия.