СТАЛИН: «НИТО КРАЧКА НАЗАД!», ЗАПОВЕД 227: Сталинградската битка (и видео)
Разговор с историка Йохен Хелбек
– Когато произнасяме словосъчетанието “Сталинградска битка” имаме предвид едно от най-жестоките сражения в световната история. Става дума за съдбата на 400 000-те жители на тази град. Какво би се случило, ако беше победил вермахта?
– ЙХ: Хитлер е искал да изтрие Сталинград от лицето на земята. “Не трябва да остане и камък по земята”, – е заповядал той през август 1942 г. След това самолетите на луфтвафе почти напълно разрушават града.
– Какво се е случило с населението на града?
ЙХ: – Според съветските данни, жертвите на кървавите бомбардировки през август и септември 1942 г. са около 40 000 обикновени граждани. Колко точно са загинали в този препълнен с бежанци град вече не може да се установи.
– Но, независимо от фактите, и до днес съществува митът, че немците най-вече са били жертвите в Сталинград?
ЙХ: – Това твърдение продължава да предизвиква недоумение. По време на управлението на фашистите се е твърдяло, че войниците в Сталинград са отдали живота си за народа, за райха и за “фюрера”. После смъртта им се е представяла като трагедия: вермахтът бил разбит на Волга, но те останали верни на Хитлер. А още по-късно бившите герои се превръщат в безпомощни хора, попаднали в лапите на войната. При това, жертвите на съветската страна все така си оставали без внимание и без значение. Съобразно негласното спазване на традициите на национал-социалистическата пропаганда и в по-късните изследвания червеноармейците се представяли като “безлика маса от получовеци”.
– Затова в немската история това сражение е започнало едва на 19 ноември 1942 г.
ЙХ: – Да, от момента на обкръжаването на 6-та армия. Само така е можело да се поддържа представата за немците като за жертви.
– Колко войници са загинали в Сталинград?
ЙХ: – От страна на вермахта около 190 000, от страна на СССР, почти 500 000 човека, а може би и повече.
– Как се обяснява тази значителна разлика?
ЙХ: – В техническо отношение немците превъзхождали руснаците, особено що се касае до авиацията. Освен това, начинът на водене на военните действия от страна на Червената Армия е довел до значителни загуби. Хиляди хора през август и септември са били хвърлени в боя, за да спрат настъпващите части на вермахта, и са били обречени на смърт. Някои смятат тези смърти за безсмислица, а за други тя е повод за огромна гордост.
– Но тогава това се е възприемало като доказателство за героизъм?
ЙХ: – Да, култът към героя е бил много разпространен по времето на Сталин. На Мамаев курган във Волгоград, както сега се нарича града, през 1967 г. е открит мемориален комплекс с огромна статуя на Родината Майка.
– Вие написахте книгата “Сталинградските протоколи” (Die Stalingrad-Protokolle). Как анализирате източниците, които ползвате в книгата?
ЙХ: – В интервютата си червеноармейците и партийните функционери акцентират върху съдбата на обикновените войници. Тези разговори са извършвани веднага след завършването на Сталинградската битка, а някои от тях са провеждани още в разгара на сраженията. Интервютата с войниците са провеждани от членовете на комисията, ръководена от историка Исак Минц. В рамките на 5 000 страници комисията е документирала не само спомените на войниците в Сталинград, но и цялата история на Великата Отечествена война.
– Как възниква този проект?
ЙХ: – Работата на Минц е пропита от революционния дух на 1917 г. В проекта присъства идеята за създаването на “новия човек”, а също и вярата в това, че всеки мъж, всяка жена в социалистическото общество трябва да осъзнаят собствената си роля и активно да работят над себе си. Затова създадената през 1920 г. комисия е започнала да реконструира историята на Октомврийската революция и да провежда разговори с очевидци от събитията тогава. През 1931 г. писателят Максим Горки стартира голям проект, чиято цел е да запечата реализирането на първия петилетен план: всеки голям завод в СССР е трябвало да напише собствена хроника на събитията.
– А през 1941 г. Исак Минц е продължил делото на Горки?
ЙХ: – Да, той е използвал методите на работа на Горки, за да създаде един вид histoire totale (фр.:цялостна история – бел.пр.) за Великата Отечествена война. През 1941 г., когато СССР е в твърде сложно положение, Сталин приветства подобни усилия.
– Как оценяват историците от групата на Минц отношенията между личността и колектива тогава? И каква е била ситуацията в този смисъл в Червената Армия?
ЙХ: – За целта трябва да си спомним за комунистическите офицери-политически функционери или комисарите, действащи в армията. Те е трябвало да подготвят войниците за политическите сражения, а не да се опитват да постигнат обикновено послушание. Затова обикновеният войник е можел да получи орден, ако убие с автоматен откос командира си, който е проявил “страхливост” или е бил готов да се предаде на врага. Идеалният червеноармеец се е сражавал, ръководейки се от собствените си възгледи и преценки.
– Доколко ефективна е била подобна политическа работа?
ЙХ: – Много ефективна е била. И това се доказва убедително от Сталинградските протоколи. Изключително ефективна работа на комунистите – политкомисари в Червената Армия! Доскоро историците изхождаха от твърдението, че политическият апарат на Червената Армия не е играел голяма роля и че пропагандата уж не е засягала войниците. Фактът, че политкомисарите като своеобразна институция са били разпуснати през 1942 г., се е разглеждал като потвърждение на подобни изводи. В действителност разпускането на политкомисарите е било свързано с нарасналото чувство на сигурност по отношение на Червената Армия. Тя вече не се нуждаела от комисарите. Растящото количество на членовете на партията сред войниците говори само за себе си. Някои войници са горели от желание да станат членове на комунистическата партия в навечерието на поредния бой – за да имат възможност да умрат като комунисти.
– Комунизмът като религия?
ЙХ: – Да, това малко напомня на религиозно кръщение. Проведените разговори свидетелстват за тясната връзка на обикновените войници със Сталин. Ето една реална история: един червеноармеец не успял да пристигне по време на подписването на писмото до Сталин. Когато го попитали, защо се е забавил, войникът отговорил, че спешно е тръгнал в атака, за да убие още един “фриц” преди да подпише писмото.
– Какво е представлявала агитацията от страна на политработниците? Как те са успявали да убедят войниците толкова яростно да се хвърлят в боя?
ЙХ: – Политкомисарите постоянно са разговаряли с всеки войник поотделно. Понякога са правели това направо в окопите, обяснявайки на войниците целите, за които те воюват.
– Нещо подобно наблюдава ли се при немците?
ЙХ: – Не. Вермахтът е разстрелвал всеки попаднал в плен съветски комисар, защото се е смятало – и то не без основания, – че те са гръбначният стълб на Червената Армия. Но с войниците на вермахта никой не е работил по такъв начин. За това свидетелстват разговорите на съветските историци с немските военнопленници. Интервюиращите специалисти са били поразени от факта, че немските войници са имали доста странни убеждения. След Сталинград Хитлер се опитал да се поучи от врага. Така в края на 1943 г. се появил отдел Национал-социалистически ръководещ офицер (Amt des nationalsozialistischen Fuehrungsoffiziers).
– И какви са били резултатите?
ЙХ: – Почти никакви. Този факт се обяснява със следното – съветското общество съществувало от 1917 г., и идеологическото възпитание от самото си начало е играело значителна роля. В същото време национал-социалистите са акцентирали върху физическата, а не върху духовната закалка. Освен това, в рамките на национал-социалистическата идеология “ариецът” със самия факт на раждането си вече е заемал особено положение, докато комунистическият “нов човек” е трябвало да се откроява чрез образоването си и да преодолява самия себе си, т.е. непрекъснато да преодолява недостатъците си и да се усъвършенства. Мисълта за подобна трансформация постоянно се среща в интервютата.
– Но, вероятно, тъкмо затова записаните разговори с червеноармейците не са съвсем благонадежден източник? Може би участниците в разговорите от самото начало са подлагали самите себе си на автоцензура?
ЙХ: – Вероятно. Минц и колегите му не са били “обективни наблюдатели” и не са искали да създадат “критическа в исторически план” картина. В голяма степен самото допитване е имало политически, т.е. пропагандни цели. Заедно с тава членовете на комисията са работили много добросъвестно и педантично. Фиксирали са проведените разговори дума по дума. Често са разговаряли с войници от една и съща дивизия, за да имат възможност на базата на разказите им съвсем точно да реконструират хода на сраженията.
– Но нима тези интервюта не създават, по-скоро, желаната картина на събитията?
ЙХ: – Не. Да вземем за пример изказването на ген. Василий Чуйков, който описва как той лично е разстрелял пред строя 4 негови подчинени офицери, защото са изоставили позициите. През лятото и есента на 1942 г., когато е съществувала заплаха от пробив на отбраната, командирите често са прибягвали до подобен род драконовски мерки. По това време Сталин издава заповед 227: “Нито крачка назад!” Нерядко войната е била толкова неописуемо жестока и опасността за целия СССР е била с толкова фатални последици, че войската е можело само така да се удържи на позициите си. Никой от нас, съвременните хора, не може да го осъзнае това. И по-добре никога да нямаме възможност да осъзнаем какво означава да се биеш с фашисти за идеите и Родината си.
– Някои изследователи твърдят, че в 62-а армия са разстреляни 13 000 войници от собствените им командири.
ЙХ: – Това е плод на болна фантазия. Така показват Сталинградските протоколи. Потвърждават се само около 100 разстрела. За 13 000- те смъртни наказания, за които се говори в много книги, не съществуват никакви доказателства.
– Но в западната преса от години се твърди, че Червената Армия е била нещо като орда от безлики и ограничени получовеци, които са тръгвали на бой само след откровено насилие.
ЙХ: – Нищо странно – откровена антисъветска пропаганда. Вероятно изследователите не са имали достатъчно достоверни източници, за да направят корекции на подобни твърдения.
– Съществуват ли подобни документи в други страни?
ЙХ: – Военният историк Самуел Маршал от САЩ е разпитвал войници и се е опитвал да обясни как е възможно да се повиши бойният дух. Но той е работил не съвсем прецизно и не е успял да осъзнае, да разбере и да вникне в патоса на съветските историци.
– Ще продължите ли работата си по тези материали?
ЙХ: – Задължително. Работата е в това, че комисията на Минц е документирала и немската окупация. Понякога съветските историци са пристигали в освободените села и градове само няколко дни след отстъплението на вермахта, за да разговарят с оцелелите жители. Това е уникален източник на информация по темата, защото и Сталинградската битка, доскоро се представяше само от немска гледна точка.
Йохен Хелбек е роден през 1966 г. в Бон. Преподавател е по история в Rutgers University в САЩ.
Петя Паликрушева