“1961 година май месец ние успехме да дойдеме во България, во София по причина, що тука беше брат ми Динето. При него през 1956 година беше дошъл и татко ми от Югославия, който по-късно почина во Ягода, където имаше старчески дом за полит-емигранти от Гърция.
Като дойдохме во България, почнахме да живееме като бели хора.
Ядене бол, езика наш, роднини и съселяни много.
България е прекрасна страна.
Любовта към България во нашето село беше голема.
Нашите селяни за България умираха.
Знаеш ли Васил Стумбов що ми разправяше за Вишени?
Като отиде во Вишени четирийсет и втора година и като извика насред село:
“Братя вишенци, България иде“, един пада и умира от вълнение.
Защо беха комити нашите?
Когато ги убиват нашите комити во Поздивища /есента на 1944 г./, Гоче прокопсан ги питал що има да кажете преди разстрела като последна дума. Отговорът беше много прост:
“Да живее България!“
Черешниченката Фана Пижаркова, която живи во Австралия, беше на расшетка из Европа, сестра е на Томето Пижарков, убит во Поздивища со България во устата и тя иска да дойде во България да я види, нали за нея загина брат ѝ. На границата я връщат обратно, немала виза.
Тя им казва:
— Дайте ми виза, ке ви плата двойно и тройно.
— Не, не може. – Това стана на Гюешево през осемдесетте години.
Тя им казва:
— Брат ми загина за България, искам да я видя тая България!
– Я върнаха, да отиде во Австралия, там да извади виза и да дойде во България.
Що, се страхуваха Фана Пижаркова да не прави българска пропаганда во България?
Това беше цинизъм спремо нашите.
Колко народ връщаха от Гюешево по тая причина!“
Благой Шклифов. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ в. София, 2011, с. 324.