«Никой от семейството ми досега не е говорил публично за тази жестокост.
Всеки един от сем. Кокарешкови е имал своите аргументи, а главният е болка.
Днес, пишейки тези редове, разказвайки историята, също ме боли.
Никой от семейството не поиска реваншизъм.
Никой от семейството не поиска власт. Никой не живя охолен и богат живот. И никой няма да го направи.
Двете деца от Белица Васил и Сава Кокарешкови са братовчеди, бедни деца.
Помагали с каквото могат на партизаните. Отряд «Никола Парапунов» е имал десетки партизани, по-голямата част са от Белица. Васил и Сава ги познавали и били редовна свръзка между тях и близките им.
Но били предадени, заловени и откарани в полицейския участък в Разлог. Бити и измъчвани жестоко, те не казали нищо за никого, не отронили нито дума.
Останалите живи партизани доскоро със сълзи на очи говореха за двете ятачета.
Мълчанието им озверило Николчев — началник на полицейския участък в Разлог.
И, както той сам признава пред Народния съд, нарежда децата да бъдат ликвидирани, а следите от тях заличени.
Когато научават в Белица, че децата са убити, съсипани бащите им отиват в Разлог да искат телата, за да ги погребат.
Капитан Николчев им показва външните тоалетни и им казва: «Рийте».
Оттам обаче бащите вадят само отрязаните глави.
Телата били хвърлени на кучетата в полицейския участък…
Убитите по този жесток начин са деца. И няма човек, който да не си задава въпроса:
«Защо?» Та едно дете няма понятие от политика.
Но усеща кое е справедливо и кое не.
Коя е била тази власт, която е позволявала безнаказано да се убиват хора?…
И днес до училището в Белица стои паметникът на двете деца.
На стръмния баир до църквата, където са гробищата на Белица, е и гробът на децата.
Гроб, в който са положени главите.
Всеки, който мисли, че срещу него е проявена репресия или жестокост, съм готова да го заведа до този гроб.
За да разбере, че мъртвите трябва да почиват в мир.
А историята трябва да се помни.
Цялата!»
Николая Кокарешкова