Из «Живи и мъртви» на Константин Симонов
…Изведнъж от гората изскочиха няколко души и почнаха отчаяно да махат с ръце. Шофьорът въпросително погледна Синцов, но той не каза нищо и камионът продължи. Изскочилите на пътя хора викаха нещо подире им с длани, сложени до устата.
— Спрете! — рече Синцов на шофьора.
Към камиона изтича запъхтян сержант-сапьор и попита къде отива камионът.
— В Бобруйск.
Сержантът изтри потта, която се лееше по лицето му, и като гълташе конвулсивно слюнката си, та адамовата му ябълка се местеше, отговори, че немците вече се били прехвърлили на отсамния бряг на Березина.
— Какви немци?
— Танкове…
— Къде?
— Ами че на около седемстотин метра оттук. Ей сега водихме бой с тях! — Сержантът посочи с ръка напред. — Ние се движехме в команда с маршрут към минираната зона, а те откриха огън от танка и с един снаряд убиха десет души. Ето, това сме всичко… — смутено погледна той застаналите до него червеноармейци — останахме само седмината… Да имахте поне експлозив или бомби, а то какво ще направиш на танка с тая?! — Сержантът сърдито блъсна в земята приклада на пушката си.
Синцов все още се колебаеше, тъй като не вярваше, че немците наистина са толкова близко, но моторът на камиона заглъхна и изведнъж ясно почна да се чува силна картечна стрелба вляво от пътя, съвсем наблизо, несъмнено вече на отсамната страна на Березина.
— Другарю политрук! — Люсин за пръв път през цялото пътуване се обади от каросерията. — Ще разрешите ли да кажа нещо? Не е ли по-добре да възвием назад, докато се изясни положението?
На лицето му, обикновено румено, а сега бледо, беше изписан страх, който обаче не му попречи да се обърне към Синцов по всички изисквания на устава.
— Да възвием — рече Синцов, като побледня на свой ред.
Досега не му идваше на ум, че още половин, един километър — и те ще бъдат пленени от немците! Шофьорът натисна шумно амбреажа, обърна колата и пред Синцов се мярнаха уплашените лица на оставените от него на пътя червеноармейци.
— Стой! — засрамен от собствената си слабост, закрещя той и стисна рамото на шофьора с такава сила, че той изохка от болка. — Качвайте се в каросерията! — подаде се от кабината и викна Синцов на червеноармейците. — Ще дойдете с мен!
Въпреки че беше служил година и половина във военен вестник, той всъщност сега за пръв път в живота си командуваше други с правото на човек, който има повече ромбове на петлиците от тях.
Червеноармейците един след друг наскачаха отзад в каросерията, само последният се забави. Другарите му почнаха да го теглят нагоре за ръцете и Синцов едва сега видя, че той е ранен: единият му крак беше обут в ботуш, а другият, изут, беше целият в кръв.
Синцов изскочи от кабината и заповяда да настанят ранения на неговото място. Щом долови, че изпълняват неговите заповеди, той продължи да заповядва и те все така изпълняваха. Преместиха червеноармееца в кабината, а той се прекачи в каросерията. Подгонван от все по-ясно чуващата се картечна стрелба, шофьорът подкара камиона назад, към Могильов.
— Самолети! — уплашено викна един от червеноармейците.
— Наши са — рече друг.
Синцов вдигна глава. Точно над пътя, на сравнително малка височина, се връщаха три „ТБ-3“. Навярно гърмежите от бомбардировка, които той бе чул, бяха резултат на тяхната работа; сега те благополучно се връщаха, като набираха бавно височина, но острото предчувствие за нещастие, което го бе овладяло при отиването им нататък, не го оставяше и сега.
И наистина изведнъж нейде отгоре, иззад редките облаци, изскочи мъничък, бърз като оса месершмит и със застрашаваща скорост взе да ги догонва.
Всички в камиона, вкопчили мълчаливо пръсти в канатите, забравили себе си и своя налегнал ги допреди малко страх, забравили всичко на света, с ужас гледаха очаквателно към небето. Месершмитът мина косо под опашката на задния, изостанал от двата други бомбардировач, и той запуши така мигновено, сякаш бяха поднесли кибритена клечка към пъхната в печката хартия. Няколко десетки секунди той продължи да се движи още, като се снишаваше и пушеше все по-силно, после увисна на едно място и като проряза въздуха с черна ивица дим, падна в гората.
…
Из «Живи и мъртви» на Константин Симинов
