През февруари 2020 българският патриарх Неофит изпрати послание до православните братя в Македония, че те могат да разчитат на подкрепата на Българската православна църква (БПЦ).Показателно е, че предстоятелят на Българската църква изпрати специалното си послание в деня, когато страната ни отбелязва гибелта на Васил Левски. Както е известно, Специалната комисия на БПЦ, формирана преди две години, за да помогне на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА) да получи автокефалия, продължава своята дейност. Комисията се оглавява от митрополита на Стара Загора Киприян.
Историята на проблема
През 1018, след падането на България под византийска власт император Василий II понижава ранга на Българската Патриаршия и я обявява за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид — последната българска столица и катедра на българския патриарх. Диоцезът, българският характер и правата й са определени с две грамоти на император Василий II „за правата на Охридската архиепископия“.
Официалните титли на охридските архиепископи са: първоначално Архиепископ на цяла България, а от средата на XII век се ползва и Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България или на всички българи. Първият архиепископ е Йоан Дебърски.
Впрочем, през 1234 Охридската архиепископия за няколко години отново се оказва под юрисдикцията на българската Търновска Патриаршия.
Охридската архиепископия е закрита неканонично със султанско ирадие през 1767 по настояване на Контантинополския патриарх Самуил Ханджери, като нейният диоцез е присъединен към този на Вселенската Патриаршия.
Последният Охридски архиепископ е българинът Арсений II Охридски, по чието време тя е е закрита, а епархията е присъединена към Драчката. От 1776 епархията е присъединена към Преспанската и до 1878 в Охрид има гръцки епископи.
В края на 1866 българските общини в Щип и Велес изпращат в Константинопол прошение за отделянето им от Вселенската патриаршия. Подобно искане поставят и българите от Битоля. В Скопска епархия с градовете Тетово, Кратово, Кочани, Крива Паланка и Враня българите премахват гръцкия език от църковните служби и от училищата. Продължава борбата в Охрид, Ресен, Крушево, Преспанско и Железничка река.
На 9 април 1861 жителите на Охрид се обръщат с пълномощно писмо «до представителите на българския народ» в Цариград, за да помолят Високата Порта да ги избави «от своеволието на гръцкото духовенство, като потвърди основанието на автокефалната архиепископия на Първа Юстиниана Охридска и на цела България». През 1872 Натанаил Охридски е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид.
През първата половина на ХХ век територията на бившата Охридска архиепископия преминава последователно в състава на Сръбската църква – през 1913-1915, после на Българската – през 1915-1918, отново на Сръбската – през 1919-1941, пак на Българската – през 1941-1945 и отново на Сръбската – от 1945.
Идеята за възраждането на автокефалната Охридска Архиепископия под формата на поместна Македонска православна църква възниква през 1943 в Генералния щаб на Народно-освободителната армия на Югославия, който създава религиозно представителство начело със свещеника Вельо Манчевски. На 4-5 март 1945 се провежда църковно-народен събор, на който е провъзгласено учредяването на МПЦ и възстановяването на Охридската архиепископия.
Разбира се, Синодът на Сръбската Православна църква обявява тези действия за неканонични.
През 1958 църковно-народен събор обявява възстановяването на Охридската архиепископия с юрисдикция в рамките на т.нар. Народна република Македония, която е част от Югославия. Сръбската патриаршия дава автономен статут на възстановената архиепископия. През 1966 обаче, последната изпраща до СПЦ искане за автокефалия, на което получава отказ.
В отговор, на поредния църковно-народен събор едностранно е провъзгласена автокефалията на Македонската православна църква (МПЦ).
През 2005 СПЦ отлъчва от църковно общение вярващите, принадлежащи към МПЦ.
През 2009 пък е прието решение „Македонската църква“ да приеме историческото название „Охридска Архиепископия“, като основно самоназвание. Оттогава насам, в официалните документи тя се именува МПЦ-ОА.
Разбира се, разколът става възможен най-вече заради подкрепата на македонското духовенство от страна на тогавашното комунистическо ръководство на Югославия, следващо политика на защита на „малките народи” във федерацията, като албанци, бошнаци и т.нар. „македонци”, и борба срещу „рецидивите на великосръбския шовинизъм”.
Режимът на Тито се стреми изкуствено да придаде на българското население на Вардарска Македония характеристики на отделна нация, като вместо „южни сърби” – както го определят в Кралство Югославия през 1919-1941, го нарича „македонци”.
В този контекст, създаването на независима Македонска църква цели да стимулира процеса на конструиране на т.нар. „македанска идентичност”.
Впрочем, създаването на Македонска православна църква – Охридски архиепископия (МПЦ-ОА) съвпада и с интересите на Ватикана, който участва във финансирането на нейното създаване.
Подкрепата на Светия престол за МПЦ-ОА всъщност цели включването и в собствената му сфера на влияние. На фона на каноничната изолация, в която се оказва новата църква, признаването и от Ватикана и придава известна легитимност.
Опитите на Сръбската Православна църква да преодолее разкола през 90-те и 2000-те години, се сблъска с решителното противодейстия на правителството в Скопие. Все пак, през 2002, СПЦ и МПЦ-ОА постигнаха споразумение в Ниш, според което Македонската църква получи статут на широка автономия, оставайки в юрисдикцията на СПЦ. Под натиска на скопските власти обаче, Македонският синод се отказа от него. Единственият архиерей, който реши да спазва споразумението – епископ Йоан (Вранишковски), беше назначен впоследствие за екзарх на Сръбската Патриаршия в Македония, а през 2005 – за глава на автономната Охридска Архиепископия, действаща на територията на страната, паралелно с МПЦ-ОА. Тя обаче беше подложена на преследване от правителството в Скопие и тотално маргинализирана.
Опитите за получаване на автокефалия с помощта на БПЦ
На 23 ноември 2017 Свещеният Синод на МПЦ обяви, че признава Българската Православна църква за своя „църква-майка“.
На свой ред, на 27 ноември 2017 Синодът на БПЦ прие постановление, с което БПЦ, в случай, че МПЦ я признае за своя „църква майка”, „се задължава да оказва пълно съдействие, ходатайство и застъпничество пред Поместните православни църкви, предприемайки всичко необходимо за установяването на каноничния статут на МПЦ“, а на 21 декември се проведе среща между комисиите за диалог между БПЦ и МПЦ.
На 9 февруари 2018 обаче, Свещеният Синод на Констатинополската Православна църква заяви, че разглежда като антиканонични действията на БПЦ по въпроса за непризнатата Православна църква в „Бившата югославска република Македония“.
Всъщност, мотивите, накарали МПЦ-ОА да се обърне към Българската Православна църква са напълно разбираеми. В Скопие искат да легализират статута си и да станат част от семейството на поместните православни църкви, използвайки за целта Българската Патриаршия и традиционно добрите чувства на българите към техните братя от Вардарска Македония.
В тази връзка ще припомня, че сближаването между МПЦ-ОА и Българската Патриаршия се очерта още през 2005, достигайки своеобразен апогей през 2014, когато висши духовници от двете църкви участваха съвместно в тържествата в памет на Св. Св. Кирил и Методий в софийската катедрала «Св. Александър Невски». На този фон, общественият натиск върху църковното ни ръководство от страна на българската общественост показа, че отказът или забавянето на отговора на молбата на МПЦ-ОА се оценява най-малкото като «непоследователно и непатриотично».
От друга страна обаче, в ръоводството на Българската Православна църква са наясно, че удовлетволяването на това искане на МПЦ-ОА и нейното «легализиране» със сегашното и име, на практика ще легализира и претенциите на Македонската църква да бъде наследник на Охридската Архиепископия, чиито правоприемник — според устава и — е именно Българската Православна църква.
Това е и една от причините за колебанието на българските църковни йерарси по отношение на искането на МПЦ-ОА. Освен това, те вероятно се опасяват, че подобна стъпки би задълбочила съществуващия разкол в православния свят, след решението на Константинополската Патриаршия да «приеме под крилото си» т.нар. Православна църква на Украйна, както и да влоши много сериозно отношенията със Сръбската Православна църква.
От значение в случая е и, че едностранното преразглеждане на каноничните граници може да стимулира активността на определени антицърковски кръгове, включително неканонични образувания в други поместни църква (което с пълна сила се отнася и за БПЦ).
Тоест, уместно е да се запитаме, доколко подобно искане не »измолва» всъщност едни неканонични действия. И не е ли именно това причината въпросното писмо на Македонската до Българската църква да не е подписано от нито един теолог и нито един експерт по църковно право. Без съмнение, решението на Българската Православна църква ще е канонично, правилно и много внимателно премислено.
Разбира се, за България би било добре МПЦ да е независима и е най-естествено нейна «църква-майка» да е именно БПЦ.
Ако се следва църковния канон обаче, с признаването на една неканонична църква, която е потъпкала същия този канон, всяка една друга такава рискува да се постави в схизма, което, разбира се, би било дълбоко неправилно. Затова »консултирането» на БПЦ с другите поместни църкви вероятно ще цели всеобщото признаване на МПЦ и тъкмо това обяснява забавянето на отговора на бъгарските архиереи.
Както посочи в тази връзка, в интервю си пред БНР през януари 2020, ловчанският митрополит Гавраил:
„Никой няма да ни признае такова решение, няма да има никакъв смисъл, а има огромна опасност и ние да попаднем под схизма, ако си позволим такова решение. Това е спекулация. Имаше върху нашата църква огромен натиск. Ние бихме направили всичко за македонската, но нямаме каноничното право да снемем схизмата от тях и да я обявим за автокефална. Не само това, а никоя църква няма да го признае».
Според него: „Нашата църква устоя на един огромен натиск на хора, които не знаеха какво искат от нас. Те искаха отново да се върнем и да бъдем църква, схизматична. Няколко църкви ни бяха предупредили да не си позволяваме да сваляме ние схизмата, защото и ние ще попаднем под схизма.
Сега ние много желаем на Македонската православна църква да ѝ бъде снета схизмата и да получи независимост, но това трябва да стане по каноничен начин и да бъде призната от целия православен свят. Иначе няма смисъл».
Действително, след решението на Светия Синод на МПЦ-ОА от ноември 2017, срещу това сближаване между МПЦ-ОА и БПЦ се обявиха едновременно и Сръбската църква (смятаща това за намеса в собствената и канонична територия), и Вселенската Патриаршия (според която, само тя може да бъде «църква майка»), и Църквата на Гърция (която не приема използването на думата Македонска в официалното название на МПЦ). Тогава решаването на въпроса беше отложено.
Малко по-късно обаче, през април 2018 Константинополският патриарх Вартоломей прие президентите на Украйна — Петро Порошенко, и на Македония — Георге Иванов.
Известно време дори изглеждаше, че в Константинопол разглеждат паралелно въпросите за предоставяне на автокефалия на украинската и македонската църкви.
След това обаче, стана ясно, че това не е така. Скопие имаше сериозни проблеми с Атина, докато през юни 2018 премиерът Заев не подписа (при гръцките условия) т.нар. Преспанско споразумение, с което името на страната се промени на Северна Македония и което отвори пътя и към НАТО и ЕС.
Между другото, след това преименуване въпросът за името на македонската църква позагуби дотогавашната си острота. Йерарсите в Скопие все още настояват тя да се нарича Македонска Православна църква, но Константинополската Патриаршия ясно дава да се разбере, че в междуцърковните отношения тази църква може да участва само под името Охридска архиепископия.
Което означава, че във вътрешните си дела, тя може да продължи да използва абревиатурата МПЦ, но в Диптиха (т.е. в списъка с имена, упоменават в литургията на Православната църква) ще фигурира като Охридска архиепископия, още повече, че в момента и двете и названия са официални.
Всички тези срещи и комисии, както и продължаващият диалог по темата, са само един от етапите на процеса.
Ако сърбите склонят да дадат автокефалия на македонците, което едва ли ще се случи, въпросът ще бъде решен. Ако обаче, СПЦ откаже, Константинополската Патриаршия ще разполага с аргумент самостоятелно да даде Томос на МПЦ-ОА, без да се съобразява с позицията на Белград. Между другото, именно този аргумент беше използван от Патриарх Вартоломей и пред руския Патриарх Кирил за да обоснове решението си да даде Томос на разколническата т.нар. Православна църква на Украйна.
Още повече, че Вселенската Патриаршия и МПЦ претендират, че имат и морално право за подобен акт, тъй като първата сръбска автокефалия, отпреди 800 години, е получена при доста интересни обстоятелства. По онова време, сърбите са под юрисдикцията на автокефалната Охридска Архиепископия и получават автокефалия от Константинополския патриарх, «през главата» и въпреки протестите на собствения им предстоятел — тогавашният охридски архиепископ Димитрий Хоматиан.
Тоест, в момента сме свидетели на точно обратната ситуация — македонците искат от Константинополския патриарх да им даде автокефалия, отделяйки ги юрисдикцията на Сръбската православна църква.
На 13 януари 2020, Вселенският Патриарх Вартоломей прие министър-председателя на Република Северна Македония Оливер Спасовски, който беше придружен от своя предшественик Зоран Заев, заедно с техните сътрудници Дане Талевски и Деян Сотировски.
Целта на посещението бе обсъждането на църковния проблем в Северна Македония.
По време на срещата са обсъждани въпроси, от предишните стадий на преговори, като е изразено и желанието за възстановяването на македонската Църква в каноничност под името Охридска Архиепископия, след подадената във времето Апелационна жалба до «църквата майка», в лицето на Вселенската Патриаршия. При това бе решено в катедрата на Вселенската Патриаршия да бъдат поканени представители на Сръбската Църква, както и представители от Скопие за преговори и опит за намиране на взаимно приемливо решение.
Няколко дни по-късно, на 21 февруари 2020 Вселенският патриарх Вартоломей прие делегация на Македонската Православна църква в своята резиденция във Фенер, Истанбул.
Според македонския църковен портал Премин, който цитира Дебърско-Кичевския митрополит Тимотей, срещата е преминала в дух на доброжелателство и търсене на решение на македонския църковен проблем.На срещата МПЦ е била представлявана от Дебърско-Кичевския митрополит Тимотей, Струмишкия митрополит Наум и архимандрит Партений.
Заключение
И така, въпреки че православните църкви все още не съумяват да постигнат единна позиция относно църковния разкол в Украйна, на дневен ред е вече въпросът за автокефалния статут на Македонската църква.
През септември 2020, в навечерието на Деня на независимостта на България, първо македонският президент Стево Пендаревски, а след това и премиерът Зоран Заев изпратиха писмо до Вселенския патриарх Вартоломей с молба да се застъпи за признаване автокефалния статут на Македонската Православна църква-Охридска архиепископия.
Примерът на Украйна обаче показва, че Константинополската патриаршие не дава автокефалия, а просто превръща претендиращите за такава православни църкви в свои епархии. Тоест, разширява собствената си канонична територия.
Тоест, изправени сме пред очевидния риск, 150 години след като православните българи от Вардарска Македония отхвърлят религиозния гнет на фанариотите и стават част от Българската Екзархия, да станем свидетели на триумфалното завръщане на същите тези фанариоти в Република Северна Македония.
Ако това се случи, то ще е поредния удар срещу усилията на София за сближаване със Скопие и ще облагодетелства (освен войнстващите антибългарски македонисти) най-вече Гърция, която след като с подписването на Преспанския договор реши всичките си политически проблеми със (Северна)Македония и гарантира своето икономическо влияние там, сега ще се сдобие и с много сериозен инструмент за идеологическо/религиозно влияние в западната ни съседка.
Неслучайно на 22 септември 2020, вицепремиерът Красимир Каракачанов публично зададе въпроса, „дали ще позволим на фанариотите да менторсват в Македония?”.
А в молебените си БПЦ постоянно апелира към тежките битки на Българската Екзархия с гръцкото духовенство.
Всички би трябвало да са наясно обаче, че Контантинополската патриаршия ще продължи да прокарва тази политика, докато останалите и го позволяват.
*Център за мониторинг и превенция на конфликтите
Автор: Стефан Маринов
Геополитика