Бялата торбичка
«Пълният с туристи московски влак с трясък навлезе по първи коловоз на старата софийска гара. Вагоните му, отрупани с хора по прозорците, се проточиха непосредствено пред нас – екскурзоводите на някогашния „Балкан турист“. Тръгваме да търсим своите групи. Намирам моята и ги повеждам към автобусите.
По облеклото, по държанието, по първите ми разговори с тях пролича, че са хора от големи градове. Възрастта им е някъде по средата, а някои и по-млади. Заставам до вратата на автобуса и любезно ги подканям да се качат. Преминават край мен и местата в автобуса постепенно се заемат.
Навън остава само един. Различава се значително от другите. Среден на ръст, към 60 годишен. Лято е, но е облечен в грубичък и старомоден, отдавна шит костюм. Личи, че дълго е престоявал в някакъв домашен сандък. Вероятно го е обличал само при особени случаи. Като този – пътуването му до България.
Лицето му –в бръчки, обгоряло от слънцето, загрубяло. С една дума трудов човек от някое забулено в забрава руско село сред степта. Докато са пътували към София вероятно не се е сближил с другите различни за него градски хора. А и те, обхванати от весело ваканционно настроение от безгрижното летуване, което ги очаква в непознатата страна, едва ли са чувствали необходимост да се сдружават с този малко странен за тях човек. Ето защо той им бе дал сега възможност всички да се качат преди него, та всеки да седне до когото си иска.
– Хайде, заповядайте и Вие – подканям го и му посочвам вратата.
– Аз така… да не преча. Те нали се познават, а аз…– и смутен побърза да влезе, за да не задържа повече автобуса.
След него се качвам и аз. Виждам го как тръгва по пътеката. Оглежда се вляво, оглежда се вдясно – търси свободно място, за да седне и той. Но не намира. Спира се по средата. Силно е притеснен – всички са седнали, само той единствен стърчи прав. Усеща, че цялата група насочва вниманието си към него. И това още повече го смущава. От всякъде започват да се чуват гласове:
– Назад!… Назад!… Иди към края! Към края иди!…
Някой оттам му маха с ръка и го приканва да тръгне към него. Насочва се към дъното на автобуса. Последният ред е напълно свободен. Никой не го е пожелал. Сяда и бърза да се присвие на него…
Сега вече мога да взема микрофона. Представям се. Поздравявам гостите с „Добре дошли“. Пожелавам им да имат само слънчеви дни. Отвръщат ми с ръкопляскания. Потегляме. Първата ни нощ е в хотела на Витоша – „Копитото“.
Утрешният ден ни посреща със слънце и планинска свежест. Долу пред нас се e разстлала София с блесналите на лятното слънце позлатени кубета на „Александър Невски“. Разказвам вековната история на нашата Столица. Всички са около мен. Най любознателните си водят бележки. Някъде отзад зървам лицето на „онзи“, странния турист, но тези пред него бързо го закриват.
Планинският въздух явно се е отразил добре на хората – отпочинали са от дългото пътуване.. Като слизаме към София, в автобуса вече има и песни, и закачки. Бодри и весели са гостите. Две момичета разказват, как снощи отишли до кухнята и поискали две чаши „кипиток“. Чудели се там хората, какво означава тази дума и така не ги разбрали, че им трябва кипяща вода, за да си направят чай. Смеем се заедно и забелязвам как официалността между тях и мен бързо започва да изчезва.
Посещаваме забележителностите на Столицата. На другия ден поемаме към морето. Отсядаме и разглеждаме Пловдив, Стара Загора. В института по розите край Казанлък виждат как се получава прочутото българско розово масло.
Но от тук нататък ни предстои най-очакваното – храмът в Шипка и паметникът на връх „Столетов“. Те знаят за тях и са се подготвили. Купили са общ голям букет цветя, за да почетат подвига на падналите. Настроението е добро, песните не спират. Щом свърнахме по пътя към Шипка, тук-там между клоните на дърветата започнаха да проблясват позлатените купета на храма „Рождество Христово“.
След малко автобусът остава на пътя, а ние се изкачваме по горската пътека към храма. Горе на равното изведнъж той се разкрива пред нас. Гостите са в захлас от изяществото на архитектурната му прелест. Разказвам им, кои творци са го проектирали, че е построен с доброволни дарения от двата народа, че българи и руси са го зидали, италианци са дялали камъните.
Съобщавам им кои художници са го изографисали, и кои позлатили. Че месното населени е събирало изстреляните гилзи и после в Петербург са отлети 11-те камбани като най-голямата тежи повече от 11 тона.
Влизаме вътре. Пленяват ги стенописите, но преди всичко – олтарът с изкусната дърворезба от липово дърво, която изцяло е позлатена. После се насочваме към криптата в подземието на храма!… Слизаме бавно, безмълвно, смирени. Усещаме, че ни предстои да се докоснем до духа на онези, които достойно и докрай са изпълнили клетва и дълг пред Народ, Цар и Родина!…
Притаената светлина усилва още повече духовното тайнство. Заставаме и прекланяме глава пред 17-те каменни ковчези, в които са положени кости от 18,491 паднали само в боевете край Шипка, Шейново и горе на Върха. Мъж и жена пристъпят към близкия до нас саркофаг.
Полагат цветя и с вълнение широко описват по гърдите си Светия кръст. А от стената блестят изписани със златни букви имената на 451 български опълченци. Стоим безмълвни, притаени от мисли за тези, които завинаги ще останат тук в този далечен и последен техен дом!…
Излизаме на двора. Сбрали сме се вкупом. Мълчим. Вълнението отдолу още ни държи. И в този момент изведнъж някъде отзад се чу глас:
– Могу ли обратитьса к Вам? Мне нужна помощ!…
Гласът стресна всички. Хората започнаха да се разместват, за да пропуснат идващият към мен. Учудих е, като пред себе си видях „онзи“, който в София последен се качи в автобуса. Развълнуван заговори. Каза, че името му е Василий, от кое село, край и област идва. Работил като ковач в колхоза.
Пенсионирал се. За добра работа го наградили с тази екскурзия до България. Отдавна в селото им се знаело, че техен предтеча е паднал на връх Шипка. Възложили му да открие къде е погребан. Дали му и пръст от тяхното село, за да я положи на неговия гроб. Бръкна в някакъв найлонов плик и ми подаде чиста бяла торбичка, съшита грубо на ръка. Върху нея с химически молив беше неписано:
„Земля из родного края для нашего Ивана Дмитриевича Кузнецова.»
Арсо Арсов
Продължението следва