— Кажете — попита Елена, — между вашите другари имаше ли забележителни хора?
Берсенев си спомни думите на Шубин.
— Не, Елена Николаевна, да ви кажа право, между нас нямаше нито един забележителен човек. Къде ти! Било е, казват, някога славно време в Московския университет! Но не сега. Сега това е училище — не университет. На мене ми беше тежко с моите другари — добави той, като понижи глас.
— Тежко? — прошепна Елена.
— Впрочем — продължи Берсенев — трябва да се поправя. Зная един студент — наистина не е от моя курс, — той е действително забележителен човек.
— Как се казва? — живо попита Елена.
— Инсаров, Дмитрий Никанорич. Той е българин.
— Не е русин?
— Не, не е русин.
— А защо живее в Москва?
— Той е дошъл тука да се учи. И знаете ли с каква цел се учи? Той е изпълнен с една мисъл: освобождението на родината си. И съдбата му е необикновена. Баща му бил доста богат търговец от Търново. Търново сега е малко градче, а в старо време е бил столица на България, когато още България е била независимо кралство. Търгувал той със София, имал връзки с Русия; сестра му, родна леля на Инсаров, досега живее в Киев, омъжена е за учител по история в тамошната гимназия. В хиляда осемстотин тридесет и пета година, ще рече, преди осемнадесет години, било извършено ужасно злодеяние: майката на Инсаров изведнаж изчезнала безследно; след една седмица я намерили заклана. Елена потрепера. Берсенев спря.
— Продължавайте, продължавайте — проговори тя.
— Носели се слухове, че я отвлякъл и убил едни турски ага; мъжът й, бащата на Инсаров, научил истината, искал да си отмъсти, но само наранил с кама агата… Разстреляли го.
— Разстреляли го? Без съд?
— Да. Инсаров по това време бил почнал осмата година. Останал на грижите на съседите. Сестрата узнала за участта на братовото си семейство и пожелала да вземе племенника при себе си. Завели го в Одеса, а оттам в Киев. В Киев той прекарал цели дванадесет години. Затова говори така добре руски.
— Той говори руски?
— Както ние с вас. Когато навършил двадесет години (това било в началото на четиридесет и осма година), той пожелал да се върне в родината си. Бил в София и Търново, цяла България изходил надлъж и нашир, прекарал там две години, научил пак родния си език. Турското правителство го преследвало и той вероятно в тези две години се е излагал на големи опасности; аз веднаж видях на врата му широк белег, изглежда, следа от рана; но той не обича да говори за това. И той е своего рода мълчаливец. Опитах се да го разпитам — но напразно. Отговаря с общи фрази. Ужасно е упорит. През петдесета година той пак дошъл в Русия, в Москва, с намерение да завърши образованието си, да се сближи с русите, а после, когато свърши университета…
ПП